ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 31239/11
Ерджан Юсеин РАШИД
срещу България
Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ на 04 юли 2023 г. като комитет в състав:
Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), председател,
Йонко Грозев,
Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,
и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
жалбата (№ 31239/11) срещу България, подадена в Съда съгласно чл, 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 28 април 2011 г. от българския гражданин г-н Ерджан Юсеин Рашид, роден през 1968 г. и живеещ в гр. Кърджали („жалбоподателят“), представляван от г-н М. Екимджиев и г-жа С. Стефанова, адвокати, практикуващи в Пловдив;
решението за комуникиране на оплакванията за достъп до съд и конфискацията на имуществото на жалбоподателя, като придобито от престъпна дейност, на българското правителство („правителството“), представлявано от техния представител, г-жа Р. Николова, от Министерството на правосъдието, както и за обявяване на жалбата в останалата й част за недопустима;
наблюденията на страните;
След като проведе обсъждания, взе следното решение:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Предмет на делото е съдебното производство, което приключва с отнемането на имущество на жалбоподателя, придобито от престъпна дейност. През 2004 г. жалбоподателят е осъден за организиране на незаконни залагания, а през 2006 г. Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (наричана по-долу „Комисията“) образува срещу него производство по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, от 2005 г. (наричан по-долу „Законът от 2005 г.“), вж. по-подробно Тодоров и други срещу България, № 50705/11 и 6 други, §§ 90-103, 13 юли 2021 г.).
2. С решение от 1 август 2008 г. Окръжен съд - Кърджали уважава искането на Комисията за конфискация и постановява отнемане на имуществото на жалбоподателя, оценено на стойност 1 719 073 лв., което се равнява на около 880 000 евро. Жалбоподателят обжалва, но не заплаща дължимата за тази цел държавна такса и въззивната жалба не е разгледана по същество; на 2 ноември 2010 г. производството е окончателно прекратено. Разглежданата държавна такса, изчислена в съответствие с приложимите правила, като процент от стойността на иска, е в размер на 34 381 л. (17 586 евро). Жалбоподателят подава молба за освобождаване, като заявява, че не разполага с достатъчно финансови средства, но съдилища на три съдебни инстанции, последната от които Върховният касационен съд, отхвърлят искането му. Съдилищата отбелязват, че той не е представил декларация за имущественото си състояние, съгласно изискванията на чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс. Освен това той притежава значителни активи, които са замразени в началото на конфискационното производство, но би могъл да поиска мерките да бъдат частично отменени, за да може да плати таксата – възможност, изрично предвидена в чл. 23, ал. 4 от Закона от 2005 г.
3. Жалбоподателят повдига оплакване по чл. 6 § 1 от Конвенцията, че отказът за произнасяне по въззивната жалба срещу решението от 1 август 2008 г представлява нарушение на правото му на достъп до съд. Той твърди, че изискваната съдебна такса е прекомерно висока и невъзможна за плащане и че подходът на националните съдилища при произнасяне по молбата му за освобождаване е несправедлив. Освен това, позовавайки се на чл. 6 § 1 и 13 от Конвенцията и на чл. 1 от Протокол № 1, жалбоподателят се оплаква от конфискацията на имуществото си, като твърди по-специално, че не е било доказано в достатъчна степен, че същото е придобито от престъпна дейност.
ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА
4. Правителството повдига възражение по отношение на оплакването на жалбоподателя за отказ на достъп до съд, като посочва, че той не е използвал правилно процесуалните възможности. Въпреки че е подал молба за освобождаване, той не е представил декларация за имущественото си състояние, което прави невъзможно разглеждането на молбата му. Освен това не е прибегнал до възможността по чл. 23, ал. 4 от Закона от 2005 г. да поиска частична отмяна на обезпечителните мерки върху имуществото му; по процесуален ред, предвиден за аналогична хипотеза, като същият е използван от други ответници в производства за отнемане на имущество, видно от решенията на националните съдилища, представени от правителството.
5. Жалбоподателят, от своя страна, твърди, че за него е било безсмислено да подава декларация за имущественото си състояние, тъй като целта на конфискационното производство е да се провери имуществото му. Освен това е неразумно да се очаква от него да се разпореди с част от имуществото си, за да може да заплати държавната такса.
6. Предмет на делото е достъпа до процедура за обжалване и жалбоподателят твърди, че не е бил в състояние да заплати съответната държавна такса (вж. относно ограниченията на правото на достъп до съд, Станев срещу България [GC], № 36760/06, § 229, ЕСПЧ 2012 и Naït-Liman v. Switzerland [GC], № 51357/07, § 115, 15 март 2018 г.). Жалбоподателят е имал възможност да поиска освобождаване от такса, но не е спазил надлежно този процесуален ред. По-специално, въпреки че е подал молба за освобождаване, той не е попълнил декларацията, изисквана съгласно националното законодателство, относно имущественото състояние, което е довело до отхвърляне на молбата от националните съдилища. Жалбоподателят твърди (вж. параграф 5 по-горе), че декларацията е ненужна, тъй като целта на основното производство е да се проучи имущественото му състояние. Съдът не намира този аргумент за напълно убедителен. Макар да е вярно, че целта на основното производство е да се проучи имущественото състояние на жалбоподателя, не се твърди, че документите по делото съдържат информация за същото към момента на подаване на молбата му за освобождаване. Предвид изминалото време между началото на основното производство и молбата за освобождаване, изискването на актуална информация не изглежда необосновано. Също така не изглежда основателно да се очаква, че националните съдилища ще проучат цялото дело, за да вземат решение по процесуален въпрос. Освен това жалбоподателят не доказва, че изпълнението на задължението за подаване на необходимата декларация е представлявало особена трудност.
7. Също така, жалбоподателят е могъл алтернативно да поиска частична отмяна на обезпечителните мерки върху имуществото му, наложени в началото на конфискационното производство. Такава правна възможност е изрично предвидена в Закона от 2005 г. (вж. параграф 2 по-горе) и жалбоподателят отново не предоставя обосновка за причините, поради които не е прибегнал до нея; нито твърди, че използването на разглежданата процедура би било особено трудно или неефективно. В същото време изглежда, както посочва правителството (вж. параграф 4 по-горе), че разпоредбата на чл. 23, ал. 4 от Закона от 2005 г. е специално приета за разрешаване на ситуации, аналогични на тази, в която се е намирал жалбоподателят.
8. В обобщение, ограниченията на правото на достъп до въззивния съд не изглежда да засягат същността на правото, нито да са непропорционални. Жалбоподателят не е спазил формалните изисквания за освобождаване от заплащане на държавна такса, както и не е се е възползвал от правната възможност да използва част от имуществото, върху което са наложени обезпечителни мерки, за да изпълни това задължение.
9. С оглед на гореизложеното, не е необходимо да се разглежда дали държавната такса, която жалбоподателят е трябвало да заплати, е била прекомерно висока.
10. Поради това Съдът заключава, че оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията е явно неоснователно и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.
11. Що се отнася до оплакването за отнемане на имуществото на жалбоподателя като придобито от престъпна дейност (вж. параграф 3 по-горе), същото повдига въпроси само по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Тодоров и други, цитирано по-горе, § 129).
12. Правителството посочва, че жалбоподателят не е изчерпил наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не е обжалвал надлежно решението от 1 август 2008 г., с което се постановява конфискация (вж. параграф 2 по-горе).
13. Съдът се е произнасял;, че когато използват вътрешноправни средства за защита, жалбоподателите трябва да спазват формалните изисквания съгласно националното законодателство (вж. наред с други органи Vučković and Others v. Serbia (предварително възражение) [GC], № 17153/11 и 29 други, § 72, 25 март 2014 г.). В разглеждания случай Съдът вече е установил, че жалбоподателят не е спазил приложимите процесуални изисквания съгласно вътрешното право (вж. параграф 8 по-горе) и по този начин не е използвал правилно средството за правна защита, с което разполага, а именно обжалване пред по-горестоящия съд.
14. Съответно оплакването относно отнемането на имуществото на жалбоподателя, като придобито от престъпна дейност, трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
По тези съображения Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Съставено на английски език и изпратено писмено уведомление на 07 септември 2023 г.
Олга Чернишова Йоанис Ктистакис
Заместник-секретар Председател
Full & Egal Universal Law Academy