STICHTING MOTHERS OF SREBRENICA AND OTHERS v. THE NETHERLANDS - [Bulgarian Translation] by the COE/ECHR

\

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.

© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ ПО ДОПУСТИМОСТ

Жалба № 65542/12
STICHTING MOTHERS OF SREBRENICA AND OTHERS
срещу Нидерландия

Съдържание

ФАКТИТЕ

A.  Предистория на делото

1.  Разпадането на Социалистическа федеративна република Югославия

2.  Войната в Босна и Херцеговина

3.  Клането в Сребреница

4.  Доклади, свързани с клането в Сребреница

(a)  Докладът на Генералния секретар на ООН

(b)  Докладът на Института за изследване на войната, холокоста и геноцида към НИВД

(c)  Френска парламентарна анкета

(d)  Нидерландска парламентарна анкета

(e)  Докладът на правителството на Република Сръбска „Комисия за разследване на събитията в и около Сребреница между 10 и 19 юли 1995 г.”

5.  Съдебни решения, свързани с клането в Сребреница

(a)  Международен наказателен трибунал за бивша Югославия

(b)  Камара по правата на човека за Босна и Херцеговина

(c)  Международен съд

B.  Делото пред националния съд

1.  Завеждане на главното дело

2.  Инцидентното производство

(a)  Аргументи пред окръжния съд

(b)  Решението на Окръжния съд

(c)  Аргументи пред Апелативния съд

(d)  Решението на Апелативния съд

(e)  Аргументи пред Върховния съд

i.  Касационната жалба на жалбоподателите

α.  Призовката

β.  Пояснителният меморандум

ii.  Консултативното становище

(f)  Решението на Върховния съд

3.  Възобновяване на главното производство

C.  Приложимо вътрешно право

1.  Конституцията на Кралство Нидерландия

Член 93

Член 94

2.  Общ закон за нормативните актове на Кралството

3.  Граждански процесуален кодекс

4.  Закон за съдебната власт (организация)

5.  Закон за съдия-изпълнителите от 2001 г.

6.  Относима национална съдебна практика

(a)  Делото Udruženje Građana “Žene Srebrenice”

(b)  Делата Mustafić и Nuhanović

ОПЛАКВАНИЯ

ПРАВОТО

A.  Активна легитимация на жалбоподателя Stichting Mothers of Srebrenica

B.  Твърдяно нарушение на чл. 6 от Конвенцията

1.  Приложимост на чл. 6

2.  Имунитетът на ООН

(a)  Становището на жалбоподателите

(b)  Преценката на Съда

i.  Обхват на делото пред Съда

ii.  Приложими принципи

iii.  Приложение на тези принципи

α.  Естеството на имунитета, предоставен на ООН

β.  Естеството на иска на жалбоподателите

γ.  Липсата на каквато и да било алтернативна юрисдикция

δ.  Връзка с иска срещу държавата Нидерландия

ε.  Заключение

3.  Отказът на Върховния съд да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз

C.  Твърдяно нарушение на чл. 13 от Конвенцията

D.  Решението на Съда

Европейският съд по правата на човека (трето отделение), заседаващ на 11 юни 2013 г. като камара в състав:

Josep Casadevall, председател,
Alvina Gyulumyan,
Corneliu Bîrsan,
Ján Šikuta,
Luis López Guerra,
Nona Tsotsoria,
Johannes Silvis, съдии,
и Marialena Tsirli, заместник-секретар на отделението,

като взе предвид горната жалба, подадена до Европейския съд по правата на човека на 8 октомври 2012 г. (получена в секретариата на 11 октомври 2012 г.),

като взе предвид решението да се даде приоритет на горната жалба съгласно чл. 41 от Правилника на Съда,

като взе предвид решението да се предостави анонимност на двама жалбоподатели съгласно чл. 47 § 3 от Правилника на Съда,

след съвещание, постановява следното решение:

ФАКТИТЕ

1. Stichting Mothers of Srebrenica е фондация (stichting), подчинена на нидерландското право. Тя е създадена с цел завеждане на дела от името на роднините на лицата, убити в и около Сребреница, Босна и Херцеговина, в хода на описаните по-долу събития от юли 1995 г.

2. Останалите жалбоподатели са преживели роднини на убити лица. Те твърдят също така, че са жертви и на свое собствено основание на нарушения на човешките им права, които са настъпили в хода на събитията от юли 1995 г. Списък на жалбоподателите е приложен към решението.

3. Жалбоподателите са представлявани от г-н А. Hagedorn, г‑н M.R. Gerritsen и г-н J. Staab, адвокати, практикуващи в Амстердам.

4. Фактите по делото, както са представени от жалбоподателите и както се разкриват от публични документи, могат да бъдат обобщени както следва.

A.  Предистория на делото

1. Разпадането на Социалистическа федеративна република Югославия

5. Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ) се е състояла от шест републики - Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения. Словения и Хърватия обявяват своята независимост от СФРЮ на 25 юни 1991 г. след проведени референдуми. След това председателството на СФРЮ издава заповед към ЮНА (Jugoslovenska Narodna Armija/Југословенска народна армија, или Югославската народна армия) за действия с оглед засилването на контрола на федералното правителство.

6. Други републики от състава на СФРЮ следват Словения и Хърватия, обявявайки своята независимост. В крайна сметка в състава на държавата Съюзна република Югославия (СРЮ), наследила бившата СФРЮ, остават само Сърбия и Черна гора. Следват военни действия, предимно на етническа основа, тъй като групи, които са били етнически малцинства в рамките на конкретни републики и чиито членове срещат затруднение при идентифицирането си с възникващите независими държави, се стремят да обединят територията, която са населявали, с онези от републиките, с които се възприемат като свързани с етническа връзка.

7. С резолюция 743 (1992) от 21 февруари 1992 г., Съветът за сигурност на ООН създава мироопазващите сили на ООН (UNPROFOR), предназначени да бъдат „междинно споразумение за създаване на условията на мир и сигурност, необходими за цялостното уреждане чрез преговори на югославската криза”. Въпреки че мандатът на UNPROFOR първоначално е за дванадесет месеца, той е продължен; UNPROFOR (по-късно преименуван на UNPF, като наименованието UNPROFOR остава само по отношение на операцията в Босна и Херцеговина) продължава действията си до края на декември 1995 г. Нидерландия е една от нациите, предоставящи войски.

2. Войната в Босна и Херцеговина

8. Босна и Херцеговина обявява независимостта си на 6 март 1992 г. като Република Босна и Херцеговина. След това избухва война, в която враждуващите фракции се определят в голяма степен съобразно предварително съществуващите в страната етнически разделения. Главните воюващи сили са АРБХ (Armija Republike Bosne i Hercegovine, или армията на Република Босна и Херцеговина, предимно съставена от бошняци[1] и лоялна към централните власти на Република Босна и Херцеговина), ХСО (Hrvatsko vijeće obrane, или Хърватския съвет по отбраната, предимно съставен от хървати[2]) и АРС (Vojska Republike Srpske/Војска Републике Српске, или Армия на Република Сръбска, наричана още босненско-сръбската армия, предимно съставена от сърби[3]).

9. Както изглежда, над 100 000 души са убити и над два милиона души са изселени. Изчислено е, че почти 30 000 души са изчезнали; през 2010 г. приблизително една трета от тях все са още регистрирани като такива[4].

10. Конфликтът приключва на 14 декември 1995 г., когато влиза в сила Общото рамково мирно споразумение („Дейтънското мирно споразумение”, сключено в Дейтън, щата Охайо, САЩ). Една от последиците от Дейтънското мирно споразумение е разделянето на Босна и Херцеговина на две съставни части, Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска.

3. Клането в Сребреница

11. Сребреница е община в източна Босна. На юг граничи с р. Дрина, която формира границата между Босна и Херцеговина и Сърбия. На север граничи с община Братунац. Нейните западни съседи са общините Миличи и Рогатица. Сега тя е част от Република Сръбска.

12. Община Сребреница се състои от редица градове и села, сред които гр. Сребреница, от който произтича името на общината. Преди избухването на войната нейното население се е състояло почти изцяло от бошняци и сърби, като броят на бошняците е превишавал този на сърбите повече от три пъти.

13. Тъй като е възпрепятствала формирането на Република Сръбска като непрекъсната териториална единица, докато се намирала в ръцете на централното правителство на Република Босна и Херцеговина, Сребреница е била атакувана от АРС още през 1992 г.

14. Както изглежда, централното правителство на Република Босна и Херцеговина е отказало да подкрепи евакуирането на гражданското население на Сребреница, тъй като това би означавало да приеме „етническо прочистване” и би улеснило предаването на територията на АРС.

15. На 16 април 1993 г. Съветът за сигурност на ООН единодушно е приел резолюция (819 (1993)), изискваща „всички страни и други заинтересовани да третират източния босненски град Сребреница и околностите му като безопасен район, който трябва да бъде свободен от всякакви въоръжени атаки или каквито и да било други враждебни действия.”

16. До юли 1995 г. „зоната на безопасност” Сребреница е била анклав, заобиколен от територия, държана от АРС. В него е имало бойци от АРБХ, повечето от тях невъоръжени, и цивилни. Последните са наброявали десетки хиляди, предимно бошняци; освен местните жители, сред тях е имало и изселени лица от други места в източна Босна. В рамките на анклава е имало и присъствие на UNPROFOR, състоящо се от въздушнопреносима бригада от около четиристотин лековъоръжени нидерландски пехотинци, известни като Dutchbat (от „Dutch” и „battalion”), под командването на подполковник. На практика обаче по онова време Dutchbat не е бил с пълния си капацитет, тъй като АРС е възпрепятствала военнослужещите, завръщащи се от отпуск, да се присъединят отново към бригадата.

17. На 10 юли 1995 г. корпусът Дрина на АРС е нападнал „зоната на безопасност” Сребреница с превъзхождаща сила. Командирът на нидерландския въздушнопреносим батальон е поискал въздушни подкрепления от своите ръководители от ООН. Въпреки това, не се е стигнало до решително използване на въздушни сили. АРС е опустошила района и е установила контрол, въпреки присъствието на Dutchbat.

18. На 12 юли 1995 г. Съветът за сигурност на ООН е приел единодушно резолюция (1004 (1995)), изискваща незабавно прекратяване на офанзивата на АРС и изтегляне на силите на АРС от „зоната на безопасност” Сребреница, както и безопасността и възстановяването на свободното придвижване на персонала на UNPROFOR.

19. През следващите дни мъжете бошняци, които били пленени от АРС, са били разделени от жените и децата и са били убити. Други са успели да избегнат непосредственото пленяване и са се опитали да се измъкнат от анклава. Някои са успяли да достигнат до безопасно място, но много са били заловени и умъртвени, починали са по пътя от раните си или са убити от мини. Сега общоприето се приема за факт, че над 7 000, а може би 8 000, мъже и момчета бошняци са загинали при тази операция в ръцете на АРС и сръбските паравоенни сили.

20. „Клането в Сребреница”, както е придобило известност, е широко признато за уникално зверство в историята на Европа от края на Втората световна война насам[5].

4. Доклади, свързани с клането в Сребреница

21. За клането в Сребреница, са публикувани редица подробни доклади, от които следва да се отбележат следните:

(a) Докладът на Генералния секретар на ООН

22. На 30 ноември 1998 г. Генералната асамблея на ООН е приела резолюция (A/RES/53/35), в която, между другото, е поискала от Генералния секретар да представи обстоен доклад, включително оценка, относно събитията, датиращи от създаването на зоната на безопасност Сребреница на 16 април 1993 г. по силата на резолюция на Съвета за сигурност 819 (1993) от 16 април 1993 г., която е последвана от създаването на други зони на безопасност, до подписването на Дейтънското мирно споразумение от Съвета за сигурност на 15 декември 1995 г.

23. Докладът на Генералния секретар е представен на Генералната асамблея на 15 ноември 1999 г. Докладът се състои от 113 страници, без да се включват приложенията към него.

24. Докладът обобщава различните миротворчески усилия (включително на „контактна група”, състояща се от представители на Франция, Германия, Русия, Обединеното кралство и Съединените щати) и процедурите за взимане на решения в Съвета за сигурност на ООН, UNPF и UNPROFOR, както и нападението и завземането на Сребреница от АРС и последвалото клане.

25. В последния раздел на доклада, озаглавен „XI. Падането на Сребреница: оценка”, е посочено следното:

“E. Роля на Съвета за сигурност и на страните-членки

...

490. Общността на нациите реши да реагира на войната в Босна и Херцеговина с оръжейно ембарго, хуманитарна помощ и разполагане на мироопазващи сили. Трябва ясно да бъде заявено, че тези мерки бяха слаби заместители на по-решителните и категорични действия за предотвратяване на настъпващия ужас. Оръжейното ембарго не постигна много повече от това да замрази военното равновесие в рамките на бившата Югославия. То остави сърбите в позицията на съкрушително военно превъзходство и ефективно лиши Република Босна и Херцеговина от нейното право на самоотбрана съгласно Устава на Обединените нации. Не беше непременно грешка налагането на оръжейно ембарго, което все пак беше сторено, когато Босна и Херцеговина все още не беше държава членка на Обединените нации. Но след като това вече беше направено, със сигурност трябваше да има някакво съпътстващо задължение за защита на Босна и Херцеговина, след като тя стана държава членка, от трагедията, която я сполетя тогава. Въпреки продължаващите атаки на сърбите и задушаването на „зоните на безопасност” през 1993 и 1994 г., и макар и всичко това да беше обстойно отразено от медиите и, както може да се допусне, от дипломатическите и разузнавателните доклади до съответните правителства, подходът на членовете на Съвета за сигурност остана до голяма степен непроменен. Международната общност все още не можеше да намери политическа воля да се изправи срещу заплахата с решително противодействие. ...”

и

„G. Уроци за бъдещето

...

501. Международната общност като цяло трябва да поеме своя дял от отговорността за допускането на този трагичен ход на събитията поради продължителния си отказ да упражни сила в ранните етапи на войната. Тази отговорност се споделя от Съвета за сигурност, Контактната група и други правителства, които допринесоха за забавянето при използването на сила, както и от секретариата на ООН и от полевата мисия. Несъмнено главната и най-пряка отговорност обаче е на архитектите и реализаторите на опита за геноцид в Босна. ...”

(b) Докладът на Института за изследване на войната, холокоста и геноцида към НИВД

26. През ноември 1996 г. правителството на Нидерландия е възложило на Държавния институт за военна документация (Rijksinstituut voor Oorlogsdocumentatie, „ДИВД”) да проучи „събитията преди, по време на и след падането на Сребреница”. Целта е била събраните материали да осигурят възможност за „вникване в причините и събитията, които са довели до падането на Сребреница, и в последвалите драматични събития”.

27. Докладът е бил представен на 10 април 2002 г. от институцията, наследила ДИВД - Институт за изследване на войната, холокоста и геноцида (ИВХГ, Instituut voor Oorlogs-, Holocaust- en Genocidestudies, орган, създаден чрез сливане на Нидерландския институт за военна документация (Nederlands Instituut voor Oorlogsdocumentatie) и Центъра за изследване на холокоста и геноцида (Centrum voor Holocaust- en Genocide Studies). На оригиналния нидерландски език той съдържа 3 172 страници, без да се включват приложенията. Съществува и във версия на английски език (озаглавена Сребреница: възстановка, предистория, последици и анализи на падането на зоната на „безопасност”). Той е предназначен да бъде исторически отчет, без да предлага политически изводи или решения.

28. Докладът проследява историята на бивша Югославия от Средновековието през Втората световна война до социалистическата ера, със засилващи се подробности, като излага гледната точка на различните етнически групи (по-конкретно бошняци, хървати и сърби). Той продължава с декларациите за независимост на Хърватия, Словения и Босна и Херцеговина, международните политически събития след избухването на военните действия и взимането на политически решения, които са довели до участието на Нидерландия в UNPROFOR и до решението за разполагане на Dutchbat в анклава Сребреница. Събитията в района на самата Сребреница след пристигането на Dutchbat, включително враждебните действия от страна на АРБХ и АРС, са описани подробно.

29. В епилог, докладът отбелязва, че отказът на ефективна близка въздушна подкрепа на Dutchbat до голяма степен се дължи на отговора на босненските сърби на въздушна атака, проведена през май 1995 г. срещу бункери с боеприпаси на АРС в Пале, тогавашната столица на босненските сърби; това е предизвикало взимането на заложници от персонала на UNPROFOR и разрушаването на американски изтребител от въздушните сили на АРС през юни 1995 г. Освен това е имало пропуск от страна на правителствата, които са разполагали с разузнавателна информация и не са я споделили с другите. Това било от голяма полза за изясняване на настъпилия обрат на събитията. Командирите на Dutchbat са били загрижени да осигурят благополучието на поверените им цивилни; поради това те са зависели от АРС и оттам са били уязвими от манипулациите на босненските сърби. И накрая, широкоразпространеното публично възприемане на операцията на Dutchbat като национален провал е превърнало падането на Сребреница и последиците от това в политически въпрос.

30. Тези констатации са накарали действащото правителство да поеме политическа отговорност. На 16 април 2002 г. то е подало оставка.

(c) Френска парламентарна анкета

31. Тъй като Франция е била основен доставчик на войски в UNPROFOR и е постоянен член на Съвета за сигурност на Обединените нации, Френското национално събрание (Assemblée nationale) е взело решение за провеждане на парламентарна анкета. Докладът (единадесети парламент според конституцията от 1958 г. – Onzième législature – № 3413) е регистриран от председателството на Националното събрание на 22 ноември 2001 г.

32. Докладът очертава политическите и военните развития, довели до създаването на „зоните на безопасност” в Източна Босна и нападението на Сребреница от АРС.

33. Клането е описано, но докладът не вменява персонална отговорност, тъй като е предпочетено това да бъде оставено на наказателните съдилища.

(d) Нидерландска парламентарна анкета

34. Оставката на правителството е предизвикала дебат в долната камара на Парламента (Tweede Kamer der Staten-Generaal), която е решила да проведе парламентарна анкета (parlementaire enquête) за установяване на персоналната политическа, военна и служебна отговорност.

35. Докладът (долна камара на Парламента, парламентарна година 2002–2003, 28 506, №№ 2–3) е представен на 27 януари 2003 г. Той съдържа 463 страници, състоящи се предимно от резюмета и извлечения от данни, взети от участници в различните процеси на взимане на решения, както вътрешни, така и чуждестранни.

36. Докладът установява, че решението за участие в международната интервенция в бивша Югославия е вдъхновено отчасти от хуманитарни съображения и отчасти от желанието, което правителството и парламентът са имали, Нидерландия да играе активна роля в насърчаването на международния мир и сигурност. Обаче решението за разполагане на лековъоръжен въздушнопреносим пехотен батальон в укрепена „зона на безопасност” е било вдъхновено по-скоро от наличието на добри пожелания, отколкото от съображения за осъществимост.

37. С течение на времето самоотбраната е придобила по-голяма важност от изпълнението на мандата на UNPROFOR и силата на UNPROFOR да възпира с присъствието си е ерозирала. Главният виновник за това е ООН.

38. За извършените престъпления е виновна единствено страната на босненските сърби. Въпреки че е била установена грешка в управлението на Dutchbat и в правителството на Нидерландия, в крайна сметка е слабо вероятно Dutchbat да са били в състояние да предотвратят клането.

(e) Докладът на правителството на Република Сръбска „Комисия за разследване на събитията в и около Сребреница между 10 и 19 юли 1995 г.”

39. „Комисията за разследване на събитията в и около Сребреница между 10 и 19 юли 1995 г.” е била учредена с решение на правителството на Република Сръбска на 15 декември 2003 г. Задачата на комисията е била да изпълни задълженията на Република Сръбска, произтичащи от решението на Камарата по правата на човека по делото Selimović and Others (виж параграфи 47 и 48 по-долу), да проведе свое собствено разследване относно съдбата на жертвите, посочени поименно в жалбите, внесени в Камарата по правата на човека.

40. Докладът на комисията, който е бил публикуван на 11 юни 2004 г., съдържа 45 страници, без да се включват приложенията. Той установява, че

„... между 10 и 19 юли 1995 г., няколко хиляди бошняци са били екзекутирани по начин, който представлява тежко нарушение на международното хуманитарно право, и че извършителите, inter alia, са взели мерки да прикрият престъплението, като са преместили труповете; ...”

Освен това, тя е установила отговорността на органи на Република Сръбска в това отношение. Създадена е база данни на известните жертви и е разкрито местоположението на различни общи гробове.

41. На 10 ноември 2004 г. правителството на Република Сръбска е приело декларация, с която се извинява за извършените престъпления.

5. Съдебни решения, свързани с клането в Сребреница

42. Публикуваните важни решения във връзка с клането в Сребреница са много, най-вече от следните съдебни институции:

(a) Международен наказателен трибунал за бивша Югославия

43. Пред Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (ICTY) е било повдигнато обвинение срещу няколко физически лица във връзка с клането в Сребреница, сред които генерал-майор Радислав Кръстич (Radislav Krstić), който скоро след падането на Сребреница е станал командир на корпуса на АРС в Дрина. На 2 август 2001 г. първоинстанционен състав на ICTY е произнесъл присъда, съдържаща 260 страници (IT-98-33-T), с която го признава за виновен за геноцид, преследвания и убийства и го осъжда на четиридесет и шест години лишаване от свобода.

44. Присъдата на първоинстанционния състав съдържа подробно описание на събитията, свързани със завземането на Сребреница от АРС и последвалото клане.

45. Генерал-майор Кръстич е обжалвал присъдата. Той не е оспорил описанието на събитията, направено от първоинстанционния състав, а вместо това е насочил вниманието към характера и степента на неговата наказателна отговорност. В крайна сметка апелативният състав се е произнесъл, че при липсата на доказателство за намерение за геноцид, генерал-майор Кръстич не е бил главен извършител на посочените престъпления. Той обаче го е намерил за виновен за съдействие и подстрекаване към геноцид и престъпления срещу човечеството и е намалил присъдата му на тридесет и пет години (присъда от 19 април 2004 г., IT-98-33-A).

(b) Камара по правата на човека за Босна и Херцеговина

46. Камарата по правата на човека за Босна и Херцеговина е била национален съд по правата на човека, създаден по силата на Споразумението за правата на човека, съдържащо се в Приложение 6 към Дейтънското мирно споразумение. Тя е имала четиринадесет съдии, наричани „членове”, шест от които са били граждани на Босна и Херцеговина (двама бошняци, двама хървати, двама сърби), а останалите осем не са били граждани нито на Босна и Херцеговина, нито на съседна държава. Камарата е съществувала до края на 2003 г.

47. На 7 март 2003 г. Камарата по правата на човека е приела решение по четиридесет и девет жалби (решението Selimović and Others). Тези жалби са взети измежду 1 800 други подобни жалби, заведени пред Камарата по правата на човека, всички във връзка със събитията в Сребреница.

48. Камарата по правата на човека се е произнесла, че няма юрисдикция ratione temporis да разглежда събитията, настъпили преди влизането в сила на Споразумението за правата на човека на 14 декември 1995 г. Тя обаче е намерила нарушения на членове 3 и 8 от Конвенцията, както самостоятелно, така и във връзка с член 14 от Конвенцията по отношение на пропуска да бъде представена информация на жалбоподателите за техните изчезнали роднини и да се проведе някакво смислено разследване. Тя е добавила, че „в контекста на случаите в Сребреница тези нарушения са особено колосални, тъй като това събитие е довело до най-голямата и най-ужасяваща масова екзекуция на цивилни в Европа през втората половина на двадесети век ....”. Тя е наредила на Република Сръбска да разкрие цялата необходима информация, с която разполага, да освободи всички изчезнали пленници, които все още са живи, и да проведе „пълно, смислено, изчерпателно и подробно разследване”. Освен това, тя е наредила на Република Сръбска да заплати на Фондацията за мемориал и гробище на Сребреница-Поточари общо четири милиона конвертируеми марки на Босна и Херцеговина (BAM).

(c) Международен съд

49. На 20 март 1993 г. тогавашната Република Босна и Херцеговина е завела дело пред Международния съд срещу тогавашната Съюзна република Югославия, като е твърдяла, доколкото е относимо към настоящия случай, нарушения на Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид. След влизането в сила на Дейтънското мирно споразумение, Република Босна и Херцеговина е била наследена като страна-жалбоподател от Босна и Херцеговина. Съюзна република Югославия, след нейното разпадане, е била заместена като страна-ответник първоначално от Сърбия и Черна гора, а впоследствие от Сърбия, въпреки, че всяка отговорност за минали събития, установена от Международния съд, е включвала в съответното време държавата Сърбия и Черна гора.

50. Международният съд се е произнесъл на 26 февруари 2007 г. (Прилагане на Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид (Босна и Херцеговина срещу Сърбия и Черна гора), решение, Доклади на Международния съд 2007, стр. 43). По отношение на клането в Сребреница той е основал своите фактически констатации на онези на ICTY в горепосочената присъда на първоинстанционния състав по делото Krstić, на присъдата на ICTY по делото Blagojević (IT-02-60-T, присъда на първоинстанционния състав, 17 януари 2005 г.), и на доклада на Генералния секретар на ООН (виж параграф 25 по-горе).

51. Международният съд е решил, inter alia, че от страна на членове на АРС е извършен акт на геноцид в и около Сребреница, считано приблизително от 13 юли 1995 г. (loc. cit., §§ 291 и 297). Решението за извършване на тези действия обаче е било взето от отделни ръководни членове на АРС; няма никакво доказателство, че те са били планирани или извършени от лица, за които ответникът е отговарял, или със съзнателното съучастие на ответника. Следователно, клането не можело да бъде вменено във вина на Сърбия и Черна гора (loc. cit., §§ 413-415; §§ 423-424).

52. Въпреки това, той е решил, че е съществувало задължение за предотвратяване на геноцида, макар и квалифицирано. Въпросното задължение се отнасяло за поведение, а не за резултат, в смисъл че една държава не може да бъде задължена да успее, при всякакви обстоятелства, да предотврати извършването на геноцид: задължението на държавите членки е било по-скоро да използват всички средства, с които разполагат, за да предотвратят геноцида, доколкото е възможно. За държавата не възниква отговорност просто защото желаният резултат не е постигнат; отговорност обаче възниква, ако държавата очевидно е пропуснала да вземе всички мерки за предотвратяване на геноцида, които са били в рамките на нейните правомощия и които биха допринесли за предотвратяване на геноцида.

53. Той е продължил с констатацията, че властите на СРЮ, и преди всичко нейният президент г-н Слободан Милошевич, са били запознати с напреженията в района на Сребреница между различните етнически групи и следователно с опасността, че може да настъпи геноцид. Въпреки че са имали неопровержимо влияние над АРС поради „политически, военни и финансови връзки” с нея it (loc. cit., § 435), те не са упражнили влиянието си, за да въздействат на АРС да предотврати настъпването на геноцида. По този начин международната отговорност на Сърбия е била ангажирана (loc. cit., § 438).

B. Делото пред националния съд

1. Завеждане на главното дело

54. На 4 юни 2007 г. жалбоподателите са призовали Нидерландия и ООН пред Окръжния съд (rechtbank) в Хага. В призовката, съдържаща 203 страници, жалбоподателите твърдели, че държавата Нидерландия (отговорна за Dutchbat) и ООН (която носела цялата отговорност за UNPROFOR), въпреки предишните обещания и въпреки че са знаели за опасността от нападение от АРС, не са действали по подходящ и ефективен начин, за да защитят „зоната на безопасност” Сребреница, а след като анклавът е паднал пред АРС, да защитят мирните хора, намиращи се там. Следователно, те носели отговорност за малтретирането на членове на цивилното население, изнасилването и (в някои случаи) убиването на жени, масовото клане на мъжете, и геноцида. Жалбоподателите основали иска си както на нидерландското гражданско право, така и на международното право.

55. Аргументът, основан на гражданското право, бил, на първо място, че ООН и Нидерландия били сключили споразумение с жителите на анклава Сребреница (включително жалбоподателите) да ги защитават в рамките на „зоната на безопасност” Сребреница, като разменната монета била разоръжаване на наличните въоръжени сили на АРБХ, споразумение, което ООН и Нидерландия не са спазили; и второ, че Нидерландия, с мълчаливото одобрение на ООН, е извършила закононарушение (onrechtmatige daad) срещу тях, като е изпратила в Босна и Херцеговина недостатъчно въоръжени, слабо обучени и лошо подготвени войски и не им е оказала необходимата въздушна подкрепа.

56. Аргументът, основан на международното право, доколкото е относим към настоящия случай, се основавал на съставените от Комисията по международно право проектоконвенция за отговорността на държавите и проектоконвенция за отговорността на международните организации, като жалбоподателите твърдели, че действията на Dutchbat могат да се припишат както на държавата Нидерландия, така и на Обединените нации.

57. Дори и признавайки, че физически лица не са субекти на класическото международно право, жалбоподателите са се аргументирали, че правото на обезщетение на жертвите съгласно международното право е признато пряко от основните принципи и насоки на Генералната асамблея на ООН относно правото на средство за защита и обезщетение на жертвите на брутални нарушения на международното право за правата на човека и на сериозни нарушения на международното хуманитарно право, които имали пряко действие в Нидерландия по силата на чл. 93 от Конституцията за Кралство Нидерландия.

58. Предвиждайки вероятността ООН да потърси закрилата на имунитета си на основание на чл. 105 от Устава на ООН, жалбоподателите са се аргументирали, че имунитетът, от който тази организация би се ползвала, не би могъл да надхвърли степента, която е необходима, за да може да изпълнява задачите си, още повече че достъпът до съд е гарантиран конкретно от чл. 6 § 1 от Конвенцията.

59. Както изглежда, министърът на правосъдието не се е възползвал от възможността, предвидена в чл. 3a от Закона за съдия-изпълнителите от 2001 г. (Gerechtsdeurwaarderswet 2001, виж по-долу), да декларира пред съдия-изпълнителя, че връчването на призовката би противоречало на задълженията на държавата съгласно международното право.

2. Инцидентното производство

(a) Аргументи пред окръжния съд

60. ООН не е изпратила представител пред Окръжния съд, което било обявено предварително пред постоянния представител на Кралство Нидерландия в Ню Йорк.

61. Нидерландия, вече ответник на свое собствено основание, е поискала да встъпи в производството и от името на ООН, или алтернативно да встъпи в делото срещу ООН като ответник. Тя твърдяла, че в светлината на чл. 105 § 1 от Устава на ООН във връзка с чл. II, т. 2 от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН нидерландските съдилища нямат юрисдикция, доколкото делото е насочено срещу ООН; нидерландските съдилища трябвало служебно да признаят имунитета на ООН, освен ако не е налице изричен отказ от имунитет. Държавата имала собствен международноправен интерес да се позове на този имунитет, както било видно по-конкретно от чл. 3a от Закона за съдия-изпълнителите от 2001.

62. Жалбоподателите твърдели, че имунитетът на ООН бил преодолян по-конкретно от чл. 6 от Конвенцията и от забраната за геноцид, като последната била правило на ius cogens, закрепено и в договорното право (в Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид).

63. Главното производство е било отложено до взимането на окончателно решение по инцидентното производство.

(b) Решението на Окръжния съд

64. Окръжният съд е постановил решението си на 10 юли 2008 г., Landelijk Jurisprudentie Nummer (национален номер на юриспруденцията, “LJN”) BD6795, в английския превод цитирано като LJN BD6796. В относимата си към настоящото дело част решението гласи, че пропускът на министъра на правосъдието да направи декларация по чл. 3a от Закона за съдия-изпълнителите от 2001 г. не подсказвал признаване на юрисдикцията на нидерландските съдилища от страна на Нидерландия.

65. Обратно, държавата имала собствен интерес да защитава съдебния имунитет на ООН с оглед на задълженията си по чл. 105 § 1 от Устава на ООН. Съдът след това е отбелязал, че ООН е изразила желание имунитетът й да бъде зачетен, както прави винаги, и е приел, че имунитетът на ООН на практика е бил признат от международната съдебна практика.

66. Нито Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, нито което и да било правило от международното право, било то установено в договор, в обичайното право или в държавната практика, задължавало Нидерландия да изпълнява принудително забраната за геноцид чрез гражданското си право; Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид единствено изисквала държавите да гарантират, че геноцидът ще бъде наказван.

67. Като се позовавал на практиката на настоящия Съд (Al-Adsani срещу Обединеното кралство [ГК], № 35763/97, ECHR 2001-XI), Окръжният съд е установил, че по принцип забраната за изтезания по чл. 3 от Конвенцията нямала предимство пред суверенния имунитет на държавата. Забраната за изтезания била правило от ius cogens, както и забраната за геноцид, поради което се налагал изводът, че при сегашното състояние на международното право имунитетът срещу граждански искове пред националните съдилища – независимо дали упражняван от суверенна държава или от международна организация – не отстъпвал пред ius cogens.

68. От изложеното следвало, че имунитетът на ООН не бил функционален – и като такъв подлежащ на претегляне в баланса, търсен от националните съдилища – а абсолютен.

69. Относно чл. 6 от Конвенцията, Окръжният съд се е позовал на решението на този Съд по делото Behrami and Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия ((реш. по допустимост) [ГК], №№ 71412/01 и 78166/01, 2 май 2007 г.). В това решение е било прието, че нациите, предоставящи войски, не могат да носят отговорност за действията на въоръжените сили, предоставени на разположение на ООН за международни мироопазващи операции. От това следвало, че чл. 6 не можел да бъде използван, за да се търси изключение от съдебния имунитет на самата ООН.

70. Окръжният съд бил наясно, че в Waite and Kennedy срещу Германия [ГК], № 26083/94, ECHR 1999-I, и Beer and Regan срещу Германия [ГК], № 28934/95, 18 февруари 1999 г., Съдът е изложил мотиви, от които може да се предположи, че имунитетът на международна организация е съвместим с чл. 6 от Конвенцията, само ако самата организация предлага разумна алтернатива за защита на правата по Конвенцията. Създаването на ООН обаче предхождало по време влизането на Конвенцията в сила. Освен това, ООН била организация с членове от целия свят; това я отличавало от организации като Европейската космическа агенция, организацията в Waite and Kennedy и Beer and Regan, която била създадена едва през 1980 г. и в която членували единствено европейски държави. Освен това, самият Съд бил признал специалната роля на ООН в Behrami and Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия. Във всеки случай, ако някоя държава трябвало да упражнява юрисдикция над ООН, тази държава трябвало да бъде държавата, на чиято територия било седалището на организацията или където били извършени оспорваните действия; в настоящия случай това изключвало Нидерландия.

71. Така Окръжният съд е приел, че не разполага с юрисдикция по отношение на ООН, без да намери за необходимо да се произнесе по искането от Нидерландия да получи разрешение за встъпване в производството.

(c) Аргументи пред Апелативния съд

72. Жалбоподателите обжалвали пред Апелативния съд (gerechtshof) в Хага. Основните им аргументи могат да бъдат обобщени по следния начин.

73. В относимата към настоящия случай част на жалбата жалбоподателите твърдели, че позоваването от държавата на абсолютния имунитет на ООН вървяло ръка за ръка с аргумента й, че самата ООН носела изключителната отговорност за пропуска да се предотврати акта на геноцид, какъвто било клането в Сребреница. Да се приеме този аргумент, означавало да се откаже достъп до съд на оцелелите роднини на жертвите на клането, което било юридически, човешки и морално погрешно. Окръжният съд не бил оценил задълбочено естеството на аргумента на държавата, който се основавал не толкова на необходимостта й да изпълни задълженията си по международното право, колкото на собствения й интерес, който бил ясно разбираем (welbegrepen eigenbelang). Целта на международните правни задължения не била да се позволи на държавите да избегнат собствената си отговорност.

74. ООН е била длъжна, съгласно чл. VIII, т. 29 от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН, да създаде под някаква форма механизъм за уреждане на частноправни спорове, по които е страна, но не е сторила това през над шестдесетгодишното си съществуване. Поради това, налице била спешна необходимост съдилищата на Нидерландия да приемат, че разполагат с юрисдикция.

75. Решението на Съда по делото Al-Adsani не представлявало подходящ прецедент, тъй като имунитетът на една международна организация бил различен от имунитета на суверенната държава. Освен това, в Al-Adsani Съдът е бил силно разделен. Позицията на мнозинството в Al-Adsani е била критикувана, тъй като позволявала суверенният имунитет да преодолее правило от ius cogens, а именно – забраната за изтезания. Още по-неподходящо било да се позволи на функционалния имунитет на международна организация да има предимство пред още по-фундаментално правило от ius cogens, а именно забраната за геноцид.

76. В делата Kadi и Al-Barakaat както генералният адвокат на Съда на ЕС, така и самият Съд са демонстрирали желание за намеса и предоставяне на достъп до съд, след като самата ООН не е сторила това (съединени дела C-402/05 P и C-415/05 P, Yassin Abdullah Kadi и Al Barakaat International Foundation срещу Съвета на ЕС и Комисията на Европейските общности, решение от 3 септември 2008 г.).

(d) Решението на Апелативния съд

77. Апелативният съд се е произнесъл с решение на 30 март 2010 г., LJN BL8979. Той е позволил на държавата да встъпи в производството срещу ООН като ответник и е потвърдил решението на Окръжния съд в останалата му част.

78. Той не е приел аргумента, че държавата се опитвала да избегне собствената си отговорност по гражданското право, като се позовавала на имунитета на ООН. Тъй като настоящото производство било инцидентно и се отнасяло до компетентността на нидерландските съдилища по отношение на ООН, той не можел да се произнася предварително по защитата, която Нидерландия би използвала като ответник на свое собствено основание в бъдещо производство по същество.

79. Като се позовал на чл. II, т. 2 от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН, който трябвало да се тълкува „добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в духа на обекта и целите на договора” (чл. 31 от Виенската конвенция за правото на договорите), а също и в светлината на чл. 105 от Устава на ООН, Апелативният съд е приел, че тази разпоредба не може да се тълкува другояче, освен в смисъл, че „на ООН е предоставен най-всеобхватен имунитет, в смисъл че ООН не може да бъде призована пред нито един национален съд на държавите, страни по тази Конвенция”. От редакцията на чл. 105 от Устава не следвало, че имунитетът на ООН бил просто функционален, а от предходните членове на Устава било видно, че Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН (включително чл. II, т. 2) имала за цел да определи „привилегиите и имунитетите ... необходими за изпълнението на целите на [ООН]”.

80. За разлика от Окръжния съд, Апелативният съд не бил убеден, че Съдът се е отклонил от Waite and Kennedy и Beer and Regan в решението си по допустимост по делото Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия. Последното дело не се отнасяло нито до ООН като евентуална страна, нито до достъп до националните съдилища по смисъла на чл. 6 от Конвенцията. Също така, нямало значение, че ООН е била създадена преди влизането в сила на Конвенцията; такава констатация би била несъвместима с фундаменталния характер на правата по Конвенцията. Освен това, не можело да се предполага, че чл. 103 от Устава на ООН е имал за цел просто да дерогира обичаното международно право или международните договори, а още по-малко пък да накърни защитата на международните правозащитни стандарти, като се има предвид, че една от целите на ООН била именно да се подпомогне зачитането на правата на човека и основните права. Това означавало, че критериите, в светлината на които следвало да се преценява съдебният имунитет на ООН, били изложени от Съда в § 53 на Beer and Regan.

81. Решението на Апелативния съд продължавало както следва:

„5.7. Що се отнася до въпроса, дали съдебният имунитет на ООН в настоящия случай е пропорционален на преследваната цел, Апелативният съд отбелязва следното. ООН има специална роля сред международните организации. Съветът за сигурност в крайна сметка може, съгласно чл. 42 от Устава, да предприеме такива действия по въздух, море или чрез сухопътни сили, каквито могат да бъдат необходими за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност. Нито една друга международна организация няма такива широки правомощия. Във връзка с тези широки правомощия, при упражняване на които ООН и войските, предоставени на нейно разположение, могат да окажат въвлечени в ситуации на конфликт, при които често ще има замесени противоречиви интереси на множество страни, съществува реална опасност, ако ООН разполага само с частичен или с никакъв съдебен имунитет, тя да бъде обект на искове от страна на участващите в конфликта страни и да бъде изправена пред националните съдилища на държава, в която се е развил въпросният конфликт. Именно с оглед на чувствителния характер на конфликтите, в които може да бъде замесена ООН, е необходимо да се вземат под внимание възможни ситуации, при които ООН ще бъде призована единствено с цел да се осуетят напълно или частично действия на Съвета за сигурност. Можем също така да си представим, че ООН може да бъде призована в страни, в които съдебната власт не отговаря на стандартите на чл. 6 от Конвенцията. Поради това, предоставеният на ООН съдебен имунитет е пряко свързан с общия интерес от поддържане на мира и сигурността по света. Поради тази причина, от голямо значение е ООН да разполага с възможно най-силен имунитет, който да бъде подлаган на възможно най-малко дискусии. По тези съображения, Апелативният съд намира, че само много убедителни причини могат да доведат до заключение, че имунитетът на ООН е непропорционален на преследваната от него цел.

...

5.9. Апелативният съд отбелязва на първо място, че е чувствителен към ужасните събития (vreselijke gebeurtenissen), на които са станали жертва майките от Сребреница и техните роднини, и към причиненото им страдание. Държавата не оспорвала, че в Сребреница е бил извършен геноцид; всъщност това било общоизвестно. Напълно разбираемо било, че майките от Сребреница трябва да търсят юридическо удовлетворение за случилото си. Това обаче не е всичко. Както е отбелязано по-горе, налице е също така значим общ интерес за това, ООН да не бъде заставяна да се явява пред национални съдилища. В тази област на напрежение е необходимо да се намери баланс между два правни принципа, всеки от които е изключително важен, но само един от които може да бъде решаващ.

5.10. Апелативният съд отбелязва на първо място, че [жалбоподателите] признават, че самата ООН не е извършила геноцид (...). От фактите, както са изложени от [жалбоподателите], не може да се направи заключение и че ООН съзнателно е сътрудничила за извършването на геноцида. [Жалбоподателите] по същество обвиняват ООН за това, че е проявила небрежност (nalatig) при предотвратяването на геноцида. Апелативният съд намира, че макар и отправеното към ООН обвинение да е сериозно, то не е чак толкова тежко (pregnant), че да преодолее нейния имунитет единствено поради тази причина, или пък единствено поради тази причина да е неприемливо за ООН да се позове на имунитета си. В тази връзка Апелативният съд намира за важно, че - както вече беше посочено - мироопазващите операции на ООН като цяло се провеждат в такива части на света, в които е избухнал остър конфликт (brandhaard), и че като цяло би било лесно да се хвърли вината върху ООН не за самото извършване на престъпления срещу човечеството, а за пропуска да се вземат адекватни мерки срещу [такива престъпления], [което] лесно може да доведе до злоупотреби. Поради това, упрекът, че ООН не е предотвратила геноцида в Сребреница и е била небрежна в това отношение, не е достатъчен по принцип, за да преодолее съдебния имунитет на организацията. Не е от решаващо значение и обстоятелството, че в случая не се твърди да има злоупотреба в посочения по-горе смисъл. Ако ООН можеше да защити имунитета си, единствено ако успее да докаже злоупотреба, имунитетът й би бил неприемливо накърнен (aangetast).

5.11. Следващият факт, на който се позовават [жалбоподателите], е липсата на процесуално средство, съпътствано от адекватни гаранции (een met voldoende waarborgen omklede rechtsgang). Те изтъкват, че ООН не е изпълнила задължението си по чл. VIII, т. 29, уводно изречение, и (a) от Конвенцията за привилегиите и имунитетите, да създаде подходящи средства за уреждане на договорни спорове или други частноправни спорове, в които е замесена. Всички се съгласяват, че ООН не е сторила това. Държавата също не е оспорила по адекватен начин обоснования аргумент [на жалбоподателите], че „Споразумението за статута на UNPROFOR” на практика не предлага на [жалбоподателите] реалистична възможност да съдят ООН. Апелативният съд обаче намира, че не може да се установи, че [жалбоподателите] нямат достъп до никакъв съд във връзка със случилото се в Сребреница. На първо място, от фактите, както са изложени от [жалбоподателите], не става ясно защо не би било възможно за тях да изправят извършителите на геноцида и евентуално лицата, които могат да бъдат считани за отговорни за тези извършители, пред съд, който отговаря на стандартите на чл. 6 от Конвенцията. Доколкото [жалбоподателите] не са сторили това, защото отговорните лица не могат да бъдат открити или защото изгледите да получат обезщетение от тях не са добри, Апелативният съд отбелязва, че чл. 6 от Конвенцията не гарантира, че всеки, който желае да заведе граждански иск, винаги ще бъде в състояние да намери (платежоспособен) длъжник.

5.12. На второ място, [жалбоподателите] могат да съдят пред нидерландските съдилища държавата, която обвиняват с помощта на термини, сравними с използваните спрямо ООН. [Жалбоподателите] на практика са използвали тази възможност. Държавата не може да се позовава на съдебен имунитет, което означава, че нидерландските съдилища ще трябва да разгледат по същество иска срещу нея във всички случаи. Това няма да се промени, ако в това производство държавата направи възражение, както очакват [жалбоподателите] – с известно основание ... – че действията й в Сребреница трябва да бъдат вменени (изключително) на ООН. Дори и ако такова възражение (...) бъде повдигнато, съдилищата във всички случаи ще трябва да разгледат по същество исковете [на жалбоподателите] и в такава степен [жалбоподателите] имат достъп до независим съд.

5.13. От изложеното по-горе следва, че не може да се приеме, че  самата същина на правото на достъп до съд на [жалбоподателите] е била накърнена поради признаването на съдебен имунитет на ООН. Апелативният съд се позовава в тази връзка на [Fayed срещу Обединеното кралство, 21 септември 1994 г., Series A no. 294‑B], от което е видно, че Европейският съд по правата на човека е готов да приеме дори значителни ограничения на достъпа до съд. В настоящия случай няма толкова значително ограничение, като се има предвид, че [жалбоподателите] могат да съдят поне две категории страни за вредите, които майките на Сребреница са понесли, а именно – извършителите на геноцида и държавата. При тези обстоятелства, Апелативният съд не намира, че фактът, че ООН не е изпълнила задължението си по чл. VIII, т. 29, уводно изречение, и (a) от Конвенцията за привилегиите и имунитетите, да създаде алтернативно средство за защита за искове като настоящия – колкото и да е достоен за съжаление – е с достатъчно решаващо значение, че да накърни съдебния имунитет на ООН.”

(e) Аргументи пред Върховния съд

i.  Касационната жалба на жалбоподателите

82. Жалбоподателите са подали касационна жалба (cassatie) до Върховния съд (Hoge Raad). По време на производството те са представили призовка (dagvaarding) и обяснителен меморандум (schriftelijke toelichting). Аргументите им, доколкото са относими към делото пред Съда, могат да бъдат обобщени както следва:

α.  Призовката

83. Разликата, която Апелативният съд е направил между производството срещу Нидерландия и това срещу ООН, не е оправдана с оглед на взаимовръзката между двете дела. Да се приеме, че ООН има имунитет в случая, означава да се даде възможност на Нидерландия да твърди, че поведението й следва да се припише на или да се легитимира чрез ООН, като по този начин се избегне собствената й отговорност.

84. Имунитетът на ООН по международното право няма такава всеобхватност, каквато Апелативният съд му придава. При липсата на каквато и да било алтернативна процедура, достъпна за жалбоподателите, Апелативният съд е поставил ООН над закона. Неприемливият характер на такова заключение следва от, inter alia, решенията на Съда по делата Waite and Kennedy и Beer and Regan.

85. Апелативният съд е основал заключенията си на предположението, че жалбоподателите търсят единствено парично обезщетение, което може да бъде платено от всяка платежоспособна страна. Всъщност, исковете им не се свеждали до пари: те търсели признаване на отговорността на ООН за пропуска й да предотврати геноцида, на който техните роднини са станали жертва. Съдебна декларация в този смисъл е възможна, само ако ответник е ООН, а не Нидерландия или сръбските извършители.

86. Имунитетът на ООН се основава на политически интерес. Един съд обаче трябва да прилага закона; именно законът е формулирал правото на достъп до съд, което поради това има предимство пред политическия интерес. Това важи с още по-голяма сила, като се има предвид, че забраната за геноцид е правило от ius cogens. Жалбоподателите също така посочват минималното мнозинство, постигнато в решението Al-Adsani на този Съд (девет на осем, най-малкото възможно) като доказателство за развитие в посока към признаване, че ius cogens – в случая забраната за изтезания – може да преодолее имунитети, признати до момента в международното право.

87. Като е приел, че самата ООН не е извършила геноцид, Апелативният съд е пропуснал същината на проблема, а именно – че ООН не е изпълнила задължението си да предотврати геноцида. Освен това, Dutchbat тайно е съдействал за извършването на геноцида, като е сътрудничил на VRS за депортирането на цивилно население от зоната на безопасност в Сребреница и са помагали за разделянето на мъжете от жените и децата, въпреки данните, че животът им е бил в опасност.

88. За целите на правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 6 от Конвенцията, нямало значение дали е налице платежоспособен длъжник и дали Нидерландия би могла да претендира за имунитет по отношение на граждански дела пред собствените си съдилища.

89. Най-накрая, Апелативният съд не е разгледал въпроса, дали ООН е трябвало да се откаже от имунитета си.

β.  Пояснителният меморандум

90. Жалбоподателите са допълнили призовката с пояснителен меморандум (schriftelijke toelichting), в който излагат обширни аргументи, че по замисъл имунитетът на ООН винаги е бил функционален, а не дипломатически. Това било видно от редакцията на чл. 105 от Устава на ООН. Въпреки че чл. II, т. 2 от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН подсказвал друго, той бил подчинен на Устава по силата на чл. 103. Освен това, оставало възможно – и понякога било налице морално, ако не юридическо задължение – да се направи отказ от имунитета, например в случай на тежки нарушения на правата на човека. Това било още по-вярно с оглед на факта, че самата ООН не е изпълнила задължението си да предвиди средства за уреждане на спорове, по които е страна, въпреки изискванията на чл. VIII, т. 29 от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН.

ii.  Консултативното становище

91. Главният прокурор (procureur-generaal) е представил консултативно становище (conclusie) до Върховния съд.

92. Главният прокурор е посочил, че съществува разлика между държавния имунитет, който бил основан на суверенното равенство на държавите в международното право, и имунитета на международните организации, който бил предназначен да им даде възможност да функционират. Като цитира Waite and Kennedy, той признава, че съдебният имунитет на международна организация може да е необходимо да се изключи, ако не съществува никакъв вътрешен механизъм за решаване на спорове. В случая обаче съществувала вътрешна алтернатива, предвидена в т. 48 от Споразумението за статута на мироопазващите сили на ООН в Босна и Херцеговина.

93. Главният прокурор също така е изразил становището, че Апелативният съд е основал решението си на правилна оценка на замесените противоречиви интереси. Доколкото жалбоподателите твърдят противното, те основавали аргументите си на погрешно тълкуване на решението на Апелативния съд.

(f) Решението на Върховния съд

94. Върховният съд се е произнесъл с решение на 13 април 2012 г., LJN BW1999. В мотивите си е изложил следното:

„Основание и обхват на имунитета на ООН

4.2 Имунитетът на ООН, който следва да се различава от имунитета на нейните служители и на експерти, изпълняващи мисии за нея, се основава на чл. 105 от Устава на ООН и чл. II, т. 2 от Конвенцията [за привилегиите и имунитетите на ООН]. Последната разпоредба, която доразвива чл. 105 § 1 [от Устава], е била изтълкувана правилно от Апелативния съд – който е приложил чл. 31 от Виенската конвенция за правото на договорите – като предоставяща на ООН най-всеобхватен съдебен имунитет, в смисъл, че тя не може да бъде призована пред нито един национален съд на държавите – страни по Конвенцията [за привилегиите и имунитетите на ООН].

Основанието и обхватът на този имунитет, който има за цел да осигури функционирането на ООН при пълна независимост и който дори само поради тази причина обслужва легитимна цел, е различен от съдебния имунитет, предоставен на чужди държави. Както е посочено в чл. 13a от Закона за нормативните актове на Кралството (Wet Algemene Bepalingen), вторият произтича от общото международно право (par in parem non habet imperium) и засяга единствено действия на чужда държава, извършени от последната при упражняване на властническите й правомощия (acta iure imperii).

Имунитет на ООН и достъп до съд

4.2.1 Като е приложил критериите, формулирани от Европейския съд по правата на човека в Beer and Regan срещу Германия [ГК], № 28934/95, 8 февруари 1999 г., и Waite and Kennedy срещу Германия [ГК], № 26083/94, ECHR 1999‑I, … Апелативният съд е разгледал въпроса, дали позоваването на имунитета на ООН е съвместимо с правото на достъп до съд (гарантирано от чл. 6 от Конвенцията и чл. 14 от Международния пакт за граждански и политически права). Държавата вече не оспорва факта, че това право – което не е абсолютно – е (също така) правило от обичайното международно право.

...

4.3.3 Съгласно §§ 67-69 [от Waite and Kennedy], от изключително значение за заключението на Съда, че зачитането на имунитета на международни организации като EКА [Европейска космическа агенция] не съставлява нарушение на чл. 6 от Конвенцията, е бил фактът, че Конвенцията за създаване на Европейска космическа агенция („Конвенцията за EКА”) изрично предвиждала алтернативна процедура за уреждане на частноправни спорове, от която жалбоподателите можели да се възползват. Отбелязано е, че § 67 посочва „международни организации” без допълнителни разяснения, но че – вече при липсата на съображения за взаимовръзката между чл. 6 от Конвенцията и членове 103 и 105 от Устава на ООН – няма причина да се предполага, че като говори за „международни организации”, Съдът имал предвид и ООН, поне не доколкото става дума за действия на тази организация, предприети в рамките на глава VII от Устава на ООН (действия по отношение на заплахи за мира, нарушения на мира и актове на агресия).

4.3.4 (Съветът за сигурност) на ООН има специално място в международната правна общност, както беше посочено и в Behrami and Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия (реш. по допустимост) [ГК], № 71412/01. В това решение, което се отнася до действия и бездействия на Временната администрация на ООН в Косово (UNMIK) и силите на NATO в Косово (KFOR), които са били разположени в Косово съгласно резолюция на Съвета за сигурност, Съдът приема, inter alia:

„146. В настоящия случай възниква въпросът, дали Съдът е компетентен ratione personae да упражни контрол върху действията на ответните държави, извършени от името на ООН, и по-общо, за отношението между Конвенцията и ООН, действаща въз основа на  глава VII от своя Устав.

147. ... По-общо казано, припомня се, както е посочено в параграф 122 по-горе, че Конвенцията следва да се тълкува в светлината на всякакви относими правила и принципи на международното право, приложими в отношенията между държавите членки. Поради това, Съдът е взел под внимание две допълнителни разпоредби на Устава, членове 25 и 103, както са тълкувани от Международния съд (виж параграф 27 [от това решение]).

148. От още по-голямо значение е императивният характер на главната цел на ООН, а следователно и на правомощията, предоставени на Съвета за сигурност на ООН съгласно глава VII за постигането на тази цел. ... Отговорността на Съвета за сигурност на ООН в това отношение е уникална и се е развила като съответствие на забраната, сега обичайно международно право, за едностранно използване на сила (виж параграфи 18-20 [от това решение, което проследява развитието на забраната за едностранно използване на сила до създаването на ООН]).

149. В настоящия случай, глава VII е позволявала на Съвета за сигурност да предприеме принудителни мерки, в случая резолюция 1244, създаваща UNMIK и KFOR, в отговор на идентифициран конфликт, считан за заплаха за мира.

Тъй като операциите, изпълнявани въз основа на резолюции на Съвета за сигурност на ООН съгласно глава VII от Устава на ООН, са от фундаментално значение за мисията на ООН за гарантиране на международния мир и сигурност и тъй като за своята ефективност те разчитат на подкрепа от държавите членки, Конвенцията не може да се тълкува по начин, който би подчинил действията и бездействията на държавите членки, извършени в изпълнение на резолюциите на ООН преди или по време на такива мисии, на контрол от страна на Съда. Да се стори това, би означавало да се извърши намеса в изпълнението на ключовата мисия на ООН в тази област, включително, както се твърди от определени страни, в ефективното провеждане на операциите й. Това би било равносилно и на налагането на условия върху изпълнението на резолюция на Съвета за сигурност, които не са предвидени в текста на самата резолюция. ...”

В параграф 27, споменат в този цитат, Съдът намира, наред с друго, че според Международния съд, чл. 103 от Устава на ООН означава, че задълженията на държавите членки на ООН съгласно Устава на ООН имат предимство пред задълженията, произтичащи от всякакъв друг договор, които са несъвместими с първите, независимо дали договорите са сключени преди или след Устава на ООН или просто представляват регионални споразумения. В § 149 Съдът приема, че с оглед значимостта за международния мир и сигурност на операциите, които се извършват въз основа на резолюциите на Съвета за сигурност в рамките на глава VII от Устава на ООН, Конвенцията не може да бъде тълкувана в смисъл, че действията и бездействията на държавите членки в изпълнение на резолюциите на Съвета за сигурност подлежат на контрол от страна на Съда.

4.3.5 Временното заключение трябва да бъде, че Апелативният съд е допуснал грешка, като е разгледал в светлината на критериите, формулирани в Beer and Regan и Waite and Kennedy, въпроса, дали имунитетът на ООН трябва да бъде преодолян от правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 6 от Конвенцията.

4.3.6 Този имунитет е абсолютен. Освен това, поддържането му е едно от задълженията на държавите членки на ООН, които, както отбелязва Съдът в Behrami, Behrami and Saramati, съгласно чл. 103 от Устава на ООН трябва да имат предимство над задълженията по други международни договори.

4.3.7 Това обаче не дава отговор на въпроса, дали, както твърдят [жалбоподателите], позовавайки се по-конкретно на особените мнения към делото Al-Adsani срещу Обединеното кралство [ГК], № 35763/97, ECHR 2001‑XI, което се отнася до държавния имунитет, имунитетът на ООН трябва да отстъпи пред правото на достъп до съд, защото исковете се основават на твърдения за участие в – по-конкретно чрез пропуск да се предотвратят – геноцид и други тежки нарушения на основни човешки права (изтезания, убийства и изнасилвания). ...

...

4.3.9 Мнението на мнозинството [според което все още не е прието в международното право, че държавите нямат право на имунитет по отношение на граждански искове за вреди във връзка с твърдения за изтезания, извършени извън държавата на съда] е противопоставено, наред с друго, на особеното мнение на шестима съдии от Голямата камара, на което [жалбоподателите] се позовават, което – в съзвучие с немаловажна част от националната и чуждестранна литература по въпроса за (държавния) имунитет – посочва следното:

„3. Следователно, заключението, че забраната за изтезания по своя характер е част от jus cogens, има за последица, че държавата, която според твърденията я е нарушила, не може да се позовава на йерархически по-нисши правила (в случая – за държавния имунитет), за да избегне последиците от незаконността на своите действия. При обстоятелствата на настоящия случай, Кувейт не може валидно да се скрие зад правилата за държавния имунитет, за да избегне производство, свързано със сериозно оплакване за изтезания, направено пред чуждестранна юрисдикция; а съдилищата на тази юрисдикция (Обединеното кралство) не могат да приемат възражение за имунитет или да го приложат служебно, за да откажат на жалбоподателя произнасяне по твърдението му за изтезания. Поради взаимовръзката между правилото за забрана на изтезанията от jus cogens и правилата за държавния имунитет, процесуалната пречка на държавния имунитет автоматически се вдига, тъй като тези правила нямат правно действие поради противоречието им с йерархически по-висше правило. По същия начин, националното право, което има за цел да придаде национално правно действие на международните правила за държавния имунитет, не може да се счита за пораждащо преграда пред юрисдикцията, а трябва да се тълкува в съответствие с и в светлината на императивните предписания на jus cogens.”

4.3.10 Като се остави настрана фактът, че това мнение понастоящем не отразява възприетото от Съда становище, още по-важно е отсъждането на Международния съд ... в Съдебни имунитети на държавата (Германия срещу Италия: встъпване на Гърция) [решение от 3 февруари 2012 г.]. Това дело се отнася, наред с друго, до въпроса, дали италианските съдилища е трябвало да зачетат имунитета на Германия в разглежданите от тях дела за обезщетение от страна на Германия за вредите, свързани с нарушения на международното хуманитарно право от германски войски през Втората световна война. Този въпрос е получил положителен отговор от Международния съд.

...

4.3.14 Въпреки че имунитетът на ООН е различен от държавния имунитет, разликата не оправдава заключение относно взаимовръзката между първия и правото на достъп до съд, различно от заключението на Международния съд по отношение на взаимовръзката между държавния имунитет и правото на достъп до съд. Този имунитет принадлежи на ООН, независимо от тежестта на обвиненията, на които [жалбоподателите] основават претенциите си.

...

4.4.1 ... [Останалите оплаквания] – Върховният съд не намира за необходимо да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС ... – не представляват основание за отмяна на решението на Апелативния съд (kunnen niet tot cassatie leiden). Като има предвид чл. 81 от Закона за организацията на съдебната власт (Wet op de rechterlijke organisatie), не са необходими допълнителни мотиви, тъй като оплакването не поражда необходимост от произнасяне по правни въпроси в интерес на последователността или развитието на правото.”

3. Възобновяване на главното производство

95. След решението на Върховния съд главното производство е било възобновено единствено по отношение на държавата. Жалбоподателите заявяват, че държавата е направила възражението, че действията и бездействията „преди, по време и след падането на Сребреница” трябва да бъдат вменени изцяло на ООН и че Нидерландия не носи отговорност по този въпрос.

96. Доколкото е известно на Съда, производството все още е висящо пред първоинстанционния съд.

C. Приложимо вътрешно право

1. Конституцията на Кралство Нидерландия

97. Относимите към настоящото дело разпоредби на Конституцията на Кралство Нидерландия (Grondwet voor het Koninkrijk der Nederlanden) гласят:

Член 93

„Разпоредбите на договорите и на решенията на международните институции, които поради своето съдържание могат да обвързват всички лица, стават задължителни след публикуването им.”

Член 94

„Законовите разпоредби, които са в сила в Кралството, няма да се прилагат, ако приложението им противоречи на разпоредбите на договорите, които са задължителни за всички лица, или на решенията на международните институции.”

2. Общ закон за нормативните актове на Кралството

98. В относимата си част Общият закон за нормативните актове на Кралството (Wet Algemene Bepalingen) предвижда:

Член 13a

„Юрисдикцията на съдилищата и изпълнимостта на съдебните решения и изпълняемите официални документи (authentieke akten) са ограничени от изключенията, предвидени от международното право.”

3. Граждански процесуален кодекс

99. В относимата си част Гражданският процесуален кодекс (Wetboek van Burgerlijke Rechtsvordering) предвижда:

Член 7

„1. Ако в производство (zaken), което се завежда с призовка (dagvaarding), нидерландският съд има юрисдикция по отношение на един от ответниците, той ще има юрисдикция и по отношение на другите ответници, участващи в същото производство (geding), при условие че е налице взаимовръзка между исковете срещу различните ответници, при която съвместното им разглеждане е оправдано по съображения за ефективност. ...”

4. Закон за съдебната власт (организация)

100. В относимата си част Законът за съдебната власт (организация) (Wet op de rechterlijke organisatie) предвижда:

Член 81

„В случай че Върховният съд намери, че оплакването не дава основание за отмяна на обжалваното решение и не изисква произнасяне по правни въпроси в интерес на последователността или развитието на правото, той може да се ограничи до тази констатация, като изложи мотиви за решението си по такова оплакване.”

5. Закон за съдия-изпълнителите от 2001 г.

101. В относимата си част Законът за съдия-изпълнителите от 2001 г. (Gerechtsdeurwaarderswet 2001) предвижда:

Член 2

„1. Съдия-изпълнителят е държавен служител, изпълняващ функции, които по силата на закона са възложени на или запазени за съдия-изпълнителите, независимо дали такива функции са изключителни или не. По-конкретно, съдия-изпълнителят:

a. връчва призовки и други официални уведомления (het doen van dagvaardingen en andere betekeningen), с които се завеждат съдебни производства или които представляват част от размяната на документи в съдебното производство; ...”

Член 3a

„1. Съдия-изпълнител, който получи инструкция за изпълнение на официален акт, за който разумно трябва да му е известно, че може да противоречи на задълженията на държавата по международното право, уведомява незабавно министъра [на правосъдието] за такава инструкция в съответствие с процедурата, предвидена в министерския правилник.

2. Министърът може да декларира пред съдия-изпълнителя, че официален акт, за който последният е получил или ще получи инструкции или който вече е изпълнил, противоречи на задълженията на държавата по международното право.

...

5. Ако по времето, когато съдия-изпълнителят получи декларацията по т. 2, официалният акт все още не е изпълнен, последицата от декларацията е, че съдия-изпълнителят вече не е компетентен да изпълни официалния акт. Официален акт, извършен в нарушение на първото изречение, е нищожен. ...”

6. Относима национална съдебна практика

(a) Делото Udruženje Građana „Žene Srebrenice”

102. През август 2003 г. Гражданско сдружение „Жените на Сребреница” (druženje Građana „Žene Srebrenice”), организация със седалище в Тузла, Босна и Херцеговина, е поискало от Окръжния съд в Хага да допусне предварителен разпит на свидетели (voorlopig getuigenverhoor) с оглед завеждането на граждански иск за непозволено увреждане срещу Нидерландия.

103. На 27 ноември 2003 г. Окръжният съд е приел решение (LJN AN8978), с което е отхвърлил искането. Той е приел, че при липсата на относима установена практика е необходимо първо да се разгледа принципният въпрос, дали и в какви случаи държавата може да бъде държана отговорна за действията на военен контингент, действащ под командването и контрола на ООН, какъвто е бил случаят с Dutchbat. Такова решение не можело да бъде взето в производство за предварителен разпит на свидетели; то изисквало производство по същество. Във всички случаи, наличната документация, която била значителна по обем и включвала доклад на Института за изследване на войната, холокоста и геноцида и доклад от нидерландската парламентарна анкета, трябва да е достатъчна, за да може сдружението да прецени шансовете си за успех, още повече като се има предвид, че много от свидетелите, които сдружението искало да разпита, вече били дали показания в течение на тези две разследвания.

(b) Делата Mustafić и Nuhanović

104. Две граждански дела са били заведени срещу Нидерландия пред нидерландските съдилища от преживели роднини на мъже, убити по време на клането в Сребреница.

105. Ищците по първото дело (Mustafić срещу Нидерландия) са преживели роднини на електротехник, който на практика е бил служител на Dutchbat, но нямал положението на лице, пряко назначено от ООН. Те твърдят, че на 13 юли 1995 г. Нидерландия е извършила договорно нарушение, тъй като заместник-командирът на Dutchbat отказал да му разреши да остане при семейството си в заградения район в Поточари, в резултат на което той бил принуден да напусне заградения район на същия ден, докато ръководството на Dutchbat е трябвало да го защити, като го държи вътре и го евакуира със самия Dutchbat. Като алтернатива, те твърдят, че е налице непозволено увреждане. Ищецът по второто дело (Nuhanović срещу Нидерландия) на практика е бил служител на Dutchbat, за който работел като преводач, но също нямал положението на служител на ООН; той е син и брат на двама мъже, убити по време на клането. Твърди, че е налице непозволено увреждане, тъй като заместник-командирът на Dutchbat е наредил на двамата мъже да напуснат заградения район през следобеда на 13 юли 1995 г.

106. Двете дела са били разгледани паралелно, първо от Окръжния съд в Хага, а после от Апелативния съд в Хага.

107. На първа инстанция Окръжният съд е приел, че събитията, от които се оплакват ищците, следва да бъдат вменени единствено на ООН. Dutchbat е бил под командването и контрола на ООН; събитията са настъпили в Босна и Херцеговина, суверенна държава, над която нито ООН, нито Нидерландия имали юрисдикция.

108. Семейство Mustafić и г-н Nuhanović обжалвали пред Апелативния съд в Хага.

109. Апелативният съд е приел две процедурни решения на 5 юли 2011 г., LJN BR0132 (Mustafić) и LJN BR0133 (Nuhanović), които в относимата си част са идентични. Той е разпоредил разпит на свидетели на процесуално основание, което не е относимо към настоящото дело.

110. В две на практика идентични решения по същество, приети на 26 юни 2012 г., съответно LJN BW9014 (Mustafić) и LJN BW9015 (Nuhanović), Апелативният съд е отхвърлил решенията на Окръжния съд и е приел, че Нидерландия носи отговорност за непозволено увреждане във връзка с вредите, причинени на жалбоподателите в резултат на смъртта на роднините им.

111. Държавата е подала касационни жалби срещу тези решения до Върховния съд. В консултативното си становище пред Върховния съд, представено на 3 май 2013 г., генералният адвокат (advocaat-generaal) предлага Върховният съд да отхвърли касационните жалби (LJN BZ9228, CPG 12/03329).

ОПЛАКВАНИЯ

112. Жалбоподателите се оплакват по чл. 6 от Конвенцията, на първо място, че признаването на имунитет на ООН е нарушило правото им на достъп до съд, и на второ място, че Върховният съд е отхвърлил с оскъдни мотиви искането им за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

113. Те се оплакват по чл. 13 от Конвенцията, че признаването на имунитет на ООН би позволило на Нидерландия да избегне своята отговорност към жалбоподателите, като хвърли цялата вина върху ООН, на практика изпразвайки исковете им от съдържание.

ПРАВОТО

A. Активна легитимация на жалбоподателя Stichting Mothers of Srebrenica

114. По въпроса, дали всички жалбоподатели могат да бъдат считани за „жертви” по смисъла на чл. 34 от Конвенцията, Съдът е приемал, че това понятие трябва да се тълкува автономно и независимо от национални понятия като интерес или легитимация за участие в производството. Според Съда, необходимо е наличие на достатъчно пряка връзка между жалбоподателя и вредата, която той твърди, че е понесъл в резултат на твърдяното нарушение, за да може жалбоподателят да твърди, че е жертва на нарушение на едно или повече права и свободи, признати от Конвенцията и протоколите към нея (виж, наред с други източници, Association des amis de Saint-Raphaël et de Fréjus срещу Франция (реш. по допустимост), № 45053/98, 29 февруари 2000 г., по отношение на жалбоподателя - сдружение; и Uitgeversmaatschappij De Telegraaf B.V. and Others срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 39315/06, 18 май 2010 г., по отношение на жалбоподателите Nederlandse Vereniging van Journalisten (Нидерландско сдружение на журналистите) и Nederlands Genootschap van Hoofdredacteuren (Нидерландско сдружение на главните редактори)).

115. Съдът действително не е признавал активна легитимация като жалбоподатели на неправителствени организации, създадени с единствената цел да защитават правата на твърдените жертви (виж Smits, Kleyn, Mettler Toledo B.V. et al., Raymakers, Vereniging Landelijk Overleg Betuweroute and Van Helden срещу Нидерландия (реш. по допустимост), №№ 39032/97, 39343/98, 39651/98, 43147/98, 46664/99 и 61707/00, 3 май 2001 г., по отношение на жалбоподателя Vereniging Landelijk Overleg Betuweroute); и дори на неправителствени организации, чиято основна цел е да защитават правата на човека (виж Van Melle and Others срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 19221/08, 29 септември 2009 г., по отношение на жалбоподателя Liga voor de Rechten van de Mens).

116. Първият жалбоподател, Stichting Mothers of Srebrenica, е фондация, създадена с изричната цел да защитава интересите на преживели близки на жертвите на клането в Сребреница. Факт е обаче, че първият жалбоподател не е лично засегнат от събитията, във връзка с които са повдигнати оплакванията по членове 6 и 13 от Конвенцията: неговите „граждански права и задължения” не са били засегнати, нито се твърди, че правата му по Конвенцията са били нарушени (виж цитираното по-горе Smits, Kleyn, Mettler Toledo B.V. et al., Raymakers, Vereniging Landelijk Overleg Betuweroute and Van Helden (реш. по допустимост)). Следователно, той не може да твърди, че е „жертва” на нарушение на тези разпоредби по смисъла на чл. 34 от Конвенцията.

117. Следователно, подадената от първия жалбоподател жалба е несъвместима с разпоредбите на Конвенцията ratione personae по смисъла на чл. 35 § 3 (a) и следва да се отхвърли съгласно чл. 35 § 4.

B. Твърдяно нарушение на чл. 6 от Конвенцията

118. Жалбоподателите твърдят, че е бил нарушен чл. 6 от Конвенцията, който в относимата си част гласи:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения …, има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … съд...”

1. Приложимост на чл. 6

119. Чл. 6 § 1 се прилага по отношение на спорове (disputes, contestations) относно граждански „права”, за които може да се каже, най-малкото на защитимо основание, че са признати от вътрешното право, независимо дали са защитени и от Конвенцията (виж, наред с много други източници, Кипър срещу Турция [ГК], № 25781/94, § 233, ECHR 2001‑IV; Al-Adsani срещу Обединеното кралство [ГК], № 35763/97, § 46, ECHR 2001‑XI; Fogarty срещу Обединеното кралство [ГК], № 37112/97, § 24, ECHR 2001‑XI (откъси); Cudak срещу Литва [ГК], № 15869/02, § 45, ECHR 2010; и Sabeh El Leil срещу Франция [ГК], № 34869/05, § 40, 29 юни 2011 г.). Спорът трябва да бъде истински и сериозен; той трябва да се отнася не само до действителното съществуване на правото, но и до неговия обхват и начин на упражняване; и най-накрая, резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за въпросното право (виж, наред с много други източници, Zander срещу Швеция, 25 ноември 1993 г., § 22, Series A no. 279‑B; Markovic and Others срещу Италия [ГК], № 1398/03, § 93, ECHR 2006‑XIV; и Micallef срещу Малта [ГК], № 17056/06, § 74, ECHR 2009).

120. Съдът приема, че правото, отстоявано от жалбоподателите, е гражданско, тъй като се основава на националното законодателство за договорите и непозволеното увреждане (параграф 55 по-горе). Няма съмнение, че е съществувал спор; че той е бил достатъчно сериозен; и че изходът от производството е бил от решаващо значение за въпросното право. В светлината на начина, по който националните съдилища са подходили към исковете на жалбоподателите и на решенията на Апелативния съд на Хага на 26 юни 2012 г. по делата Mustafić и Nuhanović (виж параграф 110 по-горе), Съдът е готов да приеме, че претенцията на жалбоподателите е била „защитима” по смисъла на нидерландското национално право (виж, mutatis mutandis, цитираното по-горе Al-Adsani, § 48). Казано накратко, чл. 6 е приложим.

2. Имунитетът на ООН

(a) Становището на жалбоподателите

121. Жалбоподателите се оплакват, че признаването на съдебен имунитет на ООН от страна на нидерландските съдилища е нарушило правото им на достъп до съд.

122. Самата формулировка на чл. 105 от Устава на ООН предвижда имунитет за ООН, който е функционален, а не абсолютен по своя характер. Този имунитет е оправдан, и ограничен, от необходимостта организацията да извършва своята дейност при условия на независимост. Следователно, независимо дали ООН се позовава на своя имунитет, за съдилищата възниква задължението да установят, дали съществува функционална необходимост от такъв имунитет.

123. Съдебният имунитет на международните организации е различен от имунитета на държавите. Докато съдебният имунитет на чуждите държави се основава на суверенна равнопоставеност, съгласно максимата „par in parem non habet imperium”, той не води до погасяване на правото на достъп до съд: завеждането на производства срещу чуждестранни държави остава възможно пред техните собствени съдилища.

124. Чл. II, т. 2 от Конвенцията на ООН за привилегиите и имунитетите изрично предвижда възможност за отказ от имунитета на ООН. Освен това, Международният съд, в параграф 61 от своето Консултативно становище относно разликата в съдебния имунитет на специален докладчик на Комисията по правата на човека, е изяснил, че имунитетът на длъжностно лице на ООН (в случая на специален докладчик по правата на човека) се предполага и трябва да му бъде придадена „възможно най-голяма тежест” от националните съдилища, но все пак може да бъде преодолян „поради съображения от най-наложително естество”.

125. Чл. VIII, т. 29 от Конвенцията на ООН за привилегиите и имунитетите изисква ООН да предвиди подходящи начини за уреждане на спорове, в които участва. Това показва, че е била отчетена необходимостта да се избегнат ситуации, в които имунитетът на ООН може да доведе до практически отказ от правосъдие.

126. Значимостта на осигуряването на алтернативно съдебно средство за защита е отчетена в практиката на Съда по въпроси, свързани със съдебния имунитет на международни организации, по-конкретно в цитираното по-горе Waite and Kennedy срещу Германия.

127. Що се отнася до конкретния случай, през 1999 г. тогавашният генерален секретар на ООН е признал, че са били допуснати грешки в преценката, както и фундаментални грешки. Той е заключил, че „международната общност като цяло”, включително „Съветът за сигурност, Контактната група и други правителства, които допринесоха за забавянето при използването на сила в ранните етапи на войната, както и ... секретариатът на ООН и полевата мисия” носят отговорност за тях (доклад на Генералния секретар съгласно резолюция 53/35 на Генералната асамблея, UN Doc. A/54/549, 15 ноември 1999 г., параграф 501).

128. Клането в Сребреница е акт на геноцид, както е установено от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (в делото Krstić) и от Международния съд (в делото Босна и Херцеговина срещу Сърбия и Черна гора). Решението Босна и Херцеговина срещу Сърбия и Черна гора е особено важно, тъй като формулира задължението за предотвратяване на геноцид: държавите са длъжни да вземат всички възможни мерки, които са в правомощията им, за постигането на тази цел, те не могат да избегнат своята международна отговорност, като твърдят, или дори докажат, че средствата, с които са разполагали, във всички случаи биха били недостатъчни, като се има предвид, че съвместните усилия на няколко държави вероятно биха били достатъчни за предотвратяването на геноцида.

129. Настоящият генерален секретар на ООН, в отговор на призовката от жалбоподателите в настоящото дело, е заявил, че оцелелите от клането в Сребреница са „напълно прави” да търсят правосъдие за „най-отвратителните престъпления, извършени на европейска почва след Втората световна война”, и е изразил подкрепа за това искане. По същия начин, в обръщение до Генералната асамблея на ООН на 8 октомври 2009 г. тогавашният председател на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия е критикувал пропуска на международната общност да създаде ефективни средства за защита, достъпни за жертвите на конфликтите в бивша Югославия.

130. Върховният съд погрешно е изтълкувал Waite and Kennedy, като е направил разлика между ООН и други международни организации. Самият Съд не е направил такава разлика в Waite and Kennedy. Освен това, в коментарите по проектоконвенцията на Комисията по международно право за отговорността на международните организации самият секретариат на ООН е признал разликите между държавите и международните организации, от една страна, и международните организации помежду им, от друга страна, но все пак ясно е показал, че счита ООН за международна организация по смисъла на проектоконвенцията. Такова отграничение не е направено и от Института по международно, например в резолюцията му относно правните последици за държавите членки от неизпълнението от страна на международните организации на задълженията им към трети страни, нито от Асоциацията по международно право, която най-широко е определила обхвата си на дейност като включваща международните организации „в традиционния смисъл”, без да разграничава ООН.

131. Върховният съд погрешно е изтълкувал решението на Съда по делото Behrami and Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия, за да стигне до извода, че ООН се ползва с абсолютен имунитет по отношение на национални юрисдикции. Решението на Съда не е имало никаква връзка с имунитета по отношение на национални юрисдикции: Съдът на практика е приел, че не разполага с компетенция ratione personae по отношение на ООН.

132. Последицата от решението на Върховния съд е пълното лишаване на жалбоподателите от „достъп до съд”. За тях не е съществувала алтернатива на националните съдилища, чрез която да отстояват правата си срещу ООН. Съдът вече е приел, че липсата на такава алтернативна юрисдикция е несъвместима по принцип с чл. 6 от Конвенцията, в решения като Waite and Kennedy, и (по отношение на суверенния имунитет на чуждите държави) Fogarty срещу Обединеното Кралство [ГК], № 37112/97, ECHR 2001‑XI (откъси); Cudak срещу Литва [ГК], № 15869/02, ECHR 2010; Sabeh El Leil срещу Франция [ГК], № 34869/05, 29 юни 2011 г.; и Wallishauser срещу Австрия, № 156/04, 17 юли 2012 г.

133. Върховният съд не е взел под внимание чл. VІII, т. 29 от Конвенцията на ООН за привилегиите и имунитетите, който изисква от ООН да установи някаква система за уреждане на споровете, по които е страна. Така Върховният съд е постигнал резултат, който е „явно абсурден или неразумен” по смисъла на чл. 32 от Виенската конвенция за правото на договорите. Националните съдилища и самият Съд трябва да вземат под внимание специалния характер на Европейската конвенция за правата на човека като договор за защита на човешките права, както и препоръките на международните органи като Комисията по международно право и Асоциацията по международно право.

134. Най-накрая, Върховният съд не е потърсил баланс между различните интереси. Какъвто и интерес да обслужва съдебният имунитет на ООН, абсолютният имунитет не е приемлив, ако липсва алтернативна форма на решаване на спорове. Изправени пред пропуска на генералния секретар на ООН да направи отказ от имунитета на организацията, съдилищата на Нидерландия е трябвало да приемат, че въпреки това съществуват важни причини за разглеждането на исковете на жалбоподателите.

(b) Преценката на Съда

i.  Обхват на делото пред Съда

135. Производството, което жалбоподателите са завели в Нидерландия, не е първото съдебно производство, образувано във връзка с клането в Сребреница. Оплаквания във връзка с клането са били повдигнати и пред национален съдебен орган в Босна и Херцеговина, Камарата по правата на човека, срещу Република Сръбска; въпреки че този орган не е разполагал с юрисдикция ratione temporis, за да разгледа самото клане, той е бил в състояние да признае страданието на оцелелите роднини на жертвите след събитията и да присъди обезщетение в тази връзка (виж параграф 48 по-горе).

136. Съдът също така отбелязва, че във Франция, Нидерландия и Република Сръбска са били проведени национални проверки, които са разследвали – повече или по-малко задълбочено - събитията около клането (виж параграфи 26-40 по-горе). Една такава проверка е довела до оставката на нидерландското правителство (виж параграф 30 по-горе).

137. Приписването на отговорността за клането в Сребреница обаче или за последиците от него – било то на ООН, на Нидерландия или на което и да било друго юридическо или физическо лице, не е сред въпросите, попадащи в обхвата на настоящата жалба. Съдът не може и да се произнесе, дали генералният секретар на ООН е имал моралното или юридическо задължение да оттегли имунитета на ООН. Съдът е длъжен единствено да се произнесе по въпроса, дали Нидерландия е нарушила правото на жалбоподателите на „достъп до съд”, гарантирано от чл. 6 от Конвенцията, като е признала имунитет на ООН по отношение на национални юрисдикции.

138. Съдът припомня, че националното законодателство трябва да осигури в достатъчна степен достъп на индивидите до съд, за да гарантира тяхното „право на съд”, като се има предвид принципът на върховенство на закона в едно демократично общество (виж Ashingdane срещу Обединеното кралство, 28 май 1985 г., § 57, Series A no. 93; Bellet срещу Франция, 4 декември 1995 г., § 36, Series A no. 333‑B; и F.E. срещу Франция, 30 октомври 1998 г., § 46, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VII). Безспорно е, че когато се предостави имунитет на което и да било лице – публично или частно – гарантираното от чл. 6 § 1 право на достъп до съд се засяга (виж цитираното по-горе Sabeh el Leil, § 50).

ii.  Приложими принципи

139. Принципите, установени в практиката на Съда, са следните:

(a) Чл. 6 § 1 гарантира на всяко лице правото да отнесе до съд или трибунал всеки иск, свързан с негови граждански права и задължения. По този начин разпоредбата предвижда „право на съд”, от което правото на достъп до съд, т.е. правото на завеждане на производство пред съдилища по граждански въпроси, е само един аспект (виж Golder срещу Обединеното кралство, 21 февруари 1975 г., § 36, Series A no. 18; виж също, наред с много други източници, цитираните по-горе Waite and Kennedy, § 50; и Beer and Regan, § 49).

(b) Правото на достъп до съд, гарантирано от чл. 6 § 1 от Конвенцията, не е абсолютно, а може да бъде предмет на ограничения; допускането на такива ограничения се подразбира, тъй като правото на достъп по своя характер изисква държавно регулиране. В това отношение високодоговарящите държави имат известна свобода на преценка, въпреки че окончателното решение относно спазването на изискванията на Конвенцията остава в правомощията на Съда. Той трябва да се увери, че приложените рестрикции не ограничават или намаляват достъпа на индивидите по начин или в степен, която накърнява самото естество на правото. Освен това, ограничението няма да бъде съвместимо с чл. 6 § 1, ако не преследва легитимна цел и ако няма разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и целта, чието постигане се търси (виж, наред с много други източници, цитираното по-горе Waite and Kennedy, § 59).

(c) Предоставянето на привилегии и имунитети на международни организации е важно средство, за да се гарантира правилното функциониране на такива организации без едностранна намеса на отделни правителства. Съдебният имунитет, обичайно предоставян от държавите на международни организации съгласно учредителните инструменти на такива организации или последващи споразумения, е отдавнашна практика, установена в интерес на доброто функциониране на такива организации. Важността на тази практика е засилена и от тенденцията към разширяване и засилване на международното сътрудничество във всички области на модерното общество. В този контекст имунитетът по отношение на национални юрисдикции, предоставен на международните организации, има легитимна цел (виж по-конкретно Waite and Kennedy, § 63).

(d) В случаите, когато държавите създават международни организации, за да постигнат или засилят сътрудничеството си в определени области, и когато те предоставят на тези организации определени компетенции и имунитети, е възможно да има последици за защитата на основните права. Би било несъвместимо с целите и предмета на Конвенцията обаче, ако по този начин държавите бъдат освободени от отговорността си по Конвенцията във връзка с дейности, делегирани по такъв начин. Необходимо е да се припомни, че Конвенцията има за цел да гарантира права, които не са теоретични или илюзорни, а са практични и ефективни. Това е особено вярно за правото на достъп до съд с оглед на важното място, което правото на справедлив процес заема в едно демократично общество (виж Waite and Kennedy, § 67). Би било несъвместимо с върховенството на закона в едно демократично общество или с основния принцип, заложен в чл. 6 § 1 – а именно, че гражданските искове трябва да могат да бъдат предявени пред съд за решаването им – ако държавата може, без ограничения или контрол от страна на органите за прилагане на Конвенцията, да изключи от юрисдикцията на съдилищата голям кръг от граждански искове или да предостави имунитети срещу гражданска отговорност на категории лица (виж, mutatis mutandis, цитираното Sabeh el Leil, § 50).

(e) Конвенцията, включително чл. 6, не може да се тълкува във вакуум. Съдът трябва да отчита специалния характер на Конвенцията като договор за защита на човешките права и да вземе под внимание относимите правила на международното право (виж, наред с други източници и mutatis mutandis, Loizidou срещу Турция (по същество), решение от 18 декември 1996 г., § 43, Reports 1996-VI; цитираното по-горе Al-Adsani, § 55; и Nada v. Switzerland [ГК], № 10593/08, § 169, ECHR 2012). Конвенцията трябва да се тълкува в хармония с другите правила на международното право, от което е част, включително правилата относно предоставянето на имунитет на дадена държава (Съдът би добавил: или на международна организация) (виж цитираните по-горе Loizidou, § 43; Fogarty, § 35; Cudak, § 56; и Sabeh el Leil, § 48).

(f) Мерките, предприети от високодоговарящите държави, които отразяват общопризнати правила на международното публично право относно държавния имунитет (Съдът би добавил: или имунитета на международните организации), по принцип не може да се разглеждат като налагащи непропорционално ограничение на правото на достъп до съд, гарантирано в чл. 6 § 1. Така както правото на достъп до съд е неотменима част от справедливия процес, гарантиран от тази разпоредба, така и някои ограничения на достъпа по същия начин трябва да се разглеждат като присъщи. Примери за това са общоприетите в международното право ограничения, които са част от доктрината за съдебния имунитет, независимо дали се отнасят до имунитет на чужда суверенна държава или на международна организация (виж цитираните по-горе Fogarty, § 36; и Cudak, § 57).

(g) При поемането на нови международни задължения се предполага, че държавите няма да дерогират съществуващите си задължения. В случаите, когато се прилагат едновременно множество явно противоречиви инструменти, международната съдебна практика и академичната доктрина се стремят да ги тълкуват по начин, който координира действието им и избягва всякакво противопоставяне между тях. Поради това, две разнопосочни задължения трябва да бъдат хармонизирани, доколкото това е възможно, така че да имат действие, което е в пълно съответствие със съществуващото право (виж цитираното по-горе Nada, § 170).

iii.  Приложение на тези принципи

140. Аргументите на жалбоподателите почиват на три стълба. Първият е характерът на съдебния имунитет, с който се ползват международните организации, който според твърденията им е функционален; те твърдят, че в това отношение той контрастира със суверенния имунитет на чуждите държави, който е основан на суверенната равнопоставеност на държавите помежду им. Вторият е характерът на иска им, който произтича от акт на геноцид, извършен в Сребреница, и е от по-висок ранг в сравнение с какъвто и да било имунитет, с какъвто разполага ООН. Третият е отсъствието на каквато и да било алтернативна юрисдикция, компетентна да разгледа иска им срещу ООН. Съдът ще разгледа последователно всеки от тях.

α.  Характерът на имунитета, предоставен на ООН

141. Съдът отбелязва различните разбирания за имунитета на ООН в държавната практика и доктрината на международното право. Така, в решението си от 15 септември 1969 г. (Manderlier срещу ООН и Белгия), Pasicrisie belge, 1969, II, стр. 247, (1969) 69 International Law Reports 169, Апелативният съд на Брюксел е приел мотиви, предполагащи абсолютен имунитет. За разлика от него, в Askir срещу Boutros-Ghali, 933 F.Supp. 368 (1996), Районният съд в Ню Йорк е разгледал имунитета на ООН с мотиви, подхождащи на ограничения имунитет на чужда суверенна държава, като е възприел на практика становището, че военните операции са acta iure imperii. Секретариатът на ООН прилага, спрямо мироопазващи операции, разглеждани като „субсидиарни органи” на ООН, функционалния тест „командване и контрол” по отношение на отчетността, но поддържа, че организацията има имунитет спрямо местните съдилища (доклад на генералния секретар на ООН за „Финансиране на мироопазващите сили на ООН, операцията на ООН в Хърватия за възстановяване на доверието, превантивното разполагане на сили на ООН и седалището на мироопазващите сили на ООН” и „Административни и бюджетни аспекти на финансирането на мироопазващите операции на ООН: финансиране на мироопазващите операции на ООН”, UN Doc A/51/389, параграфи 7 и 17; „Отговорност на международните организации: коментари и становища на международни организации”, UN Doc A/CN.4/637/Add.1). Проектоконвенцията на Комисията за международно право за отговорността на международните организации не засяга Устава на ООН (шестдесет и трета сесия на Комисията за международно право, UN Doc A/66/10, Yearbook of the International Law Commission, 2011, том II, част ІІ; виж проекточлен 67).

142. Мнението на доктрината е, че международните организации продължават да се ползват от имунитет по отношение на национални юрисдикции. Асоциацията по международно право описва съдебния имунитет на международните организации като „решаваща бариера пред претенциите за обезвреда от страна на недържавни ищци” (Асоциация по международно право, доклад на седемдесет и първата конференция, проведена в Берлин, 16-21 август 2004 г., страници 164 и сл., на стр. 209). Това е мнението и на Института по международно право (Правните последици за държавите членки от неизпълнението от страна на международните организации на задълженията им спрямо трети страни, лисабонска сесия, 1995 г., Annuaire de l’Institut de droit international 66-I, стр. 251 и сл.). Асоциацията по международно право намира, de lege ferenda, че е необходимо да се създадат правни средства за защита, за да се позволи на индивидите да търсят обезщетение от международни организации, когато това все още не е сторено, като отива дотам, че предлага да се предвиди роля на националните съдилища при липса на пряк достъп до орган за уреждане на международни спорове (loc. cit., на стр. 228).

143. Съдът от своя страна припомня, че не е негова задача да се опитва да даде авторитетна дефиниция на значението на разпоредбите на Устава на ООН и на други международни инструменти. Въпреки това, той трябва да разгледа въпроса, дали е налице надеждна опора в такива инструменти за решаването на повдигнатите пред него въпроси (виж Behrami and Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия, цитирано по-горе, § 122).

144. Освен това, както беше споменато по-горе (виж параграф 139 (e)), Конвенцията е част от международното право. Следователно, Съдът трябва да определи отговорността на държавата в съответствие и хармония с ръководните принципи на международното право, въпреки че трябва да не забравя и специалния характер на Конвенцията като договор за защита на човешките права. Така, макар и Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 г. да е приета по-късно от Устава на ООН, Общата конвенция за привилегиите и имунитетите на ООН и Конвенцията и поради това да не е пряко приложима (виж чл. 4 от Виенската конвенция), Съдът трябва да има предвид разпоредбите й, доколкото те кодифицират вече съществуващо международно право, и по-конкретно чл. 31 § 3 (c) (виж цитираното по-горе Golder, § 29; а като по-скорошни източници и mutatis mutandis, цитираните по-горе решения Al-Adsani, § 55; Behrami and Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия, § 122; и Cudak, § 56).

145. Чл. 103 от Устава на ООН предвижда, че задълженията на държавите членки на ООН по Устава имат предимство в случай на противоречие със задължения по всяко друго международно споразумение. Съдът е имал повод да заяви позицията си във връзка с последиците от тази разпоредба и със задълженията, произтичащи от упражняването от Съвета за сигурност на правомощията му по Устава на ООН, при тълкуването на Конвенцията (виж Al-Jedda срещу Обединеното кралство [ГК], № 27021/08, § 102, ECHR 2011):

„... Съдът трябва да вземе под внимание целите, за постигането на които е била създадена ООН. Наред с целта да се поддържа международния мир и сигурност, посочена в първата подточка на чл. 1 от Устава на ООН, третата подточка предвижда, че Организацията на обединените нации е създадена, за „да постига международно сътрудничество при … развиване и насърчаване зачитането правата на човека и основните свободи”. Чл. 24(2) от Устава изисква от Съветът за сигурност, при изпълнението на задълженията си във връзка с главната си отговорност да поддържа международния мир и сигурност, да „действа съгласно целите и принципите на организацията”. В светлината на гореизложеното, Съдът намира, че при тълкуването на резолюциите трябва да се предполага, че Съветът за сигурност няма намерение да наложи на държавите членки задължение да нарушават основни принципи на правата на човека. Следователно, в случай на каквато и да било неяснота в разпоредбите на резолюция на Съвета за сигурност, Съдът трябва да избере тълкуване, което е в най-голяма хармония с изискванията на Конвенцията и което избягва какъвто и да било конфликт на задълженията. В светлината на важната роля на ООН за развиване и насърчаване на зачитането на правата на човека трябва да се очаква, че Съветът за сигурност ще използва ясен и изричен изказ, ако очаква държавите да вземат конкретни мерки, които биха били в противоречие с техните задължения по международното право на правата на човека.”

Както е потвърдено в цитираното по-горе решение Nada, § 172, изразената тук презумпция е оборима.

146. Съдът сега ще разгледа имунитета, признат от нидерландските съдилища по отношение на ООН.

147. Чл. 105 от Устава на ООН предвижда, че ООН „се ползва в суверенната територия на всеки член с привилегиите и имунитетите, необходими за осъществяването на нейните цели”.

148. Чл. II, т. 2 от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН отива по-далеч, като предвижда, че ООН „се ползва с имунитет от всякаква форма на съдебен процес, освен доколкото самата тя се е отказала от него в конкретен случай”.

149. Предишните дела пред Съда, по които е възниквал въпросът за имунитета на международните организации по отношение на национални юрисдикции, до момента са се отнасяли до спорове между организацията и членовете на нейния персонал (виж посочените по-горе Waite and Kennedy и Beer and Regan; виж също Lopez Cifuentes срещу Испания (реш. по допустимост), № 18754/06, 7 юли 2009 г.).

150. В редица други дела Съдът е бил призоваван да вмени действия на международни организации на държавите – страни по Конвенцията, по силата членството им в такива организации (Boivin срещу Франция и 33 други държави (реш. по допустимост), № 73250/01, ECHR 2008; Connolly срещу 15 държави членки на Съвета на Европа (реш. по допустимост), № 73274/01, 9 декември 2009 г.; Gasparini срещу Италия и Белгия (реш. по допустимост), № 10750/03, 12 май 2009 г.; Beygo срещу 46 държави членки на Съвета на Европа (реш. по допустимост), № 36099/06, 16 юни 2009 г.; Rambus Inc. срещу Германия (реш. по допустимост), № 40382/04, 16 юни 2009 г.; и Lechouritou and Others срещу Германия и 26 други държави членки на Европейския съюз (реш. по допустимост), № 37937/07, 3 април 2012 г.) или на положението им на държава домакин на такава организация или на административен или съдебен орган, създаден от нея (виж по-конкретно, Berić and Others срещу Босна и Херцеговина (реш. по допустимост), №№ 36357/04, 36360/04, 38346/04, 41705/04, 45190/04, 45578/04, 45579/04, 45580/04, 91/05, 97/05, 100/05, 101/05, 1121/05, 1123/05, 1125/05, 1129/05, 1132/05, 1133/05, 1169/05, 1172/05, 1175/05, 1177/05, 1180/05, 1185/05, 20793/05 и 25496/05, 16 октомври 2007 г.; Galić срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 22617/07, ECHR 2009; Blagojević срещу Нидерландия, № 49032/07, 9 юни 2009 г.; и Djokaba Lambi Longa срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 33917/12, ECHR 2012).

151. В допълнение, Съдът е бил призоваван да разгледа действия, предприети от самите държави членки по силата на членството им в международни организации. В тази връзка той е формулирал презумпцията, че доколкото основните права са защитени по начин, който може да се счита за поне равностоен на защитата, предоставена от Конвенцията, действията на държавите, предприети в изпълнение на задълженията им, произтичащи от членството им в Европейския съюз, са в съответствие с изискванията на Конвенцията (виж по-конкретно Bosphorus Hava Yolları Turizm ve Ticaret Anonim Şirketi срещу Ирландия [ГК], № 45036/98, § 156, ECHR 2005‑VI; и Cooperatieve Producentenorganisatie van de Nederlandse Kokkelvisserij U.A. срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 13645/05, ECHR 2009).

152. Настоящото дело е различно от всички посочени по-горе случаи. В основата му стои спор между жалбоподателите и ООН, основан на упражняването от Съвета за сигурност на правомощията му съгласно глава VII от Устава на ООН.

153. Подобно на резолюциите на Съвета за сигурност, Съдът ще тълкува Устава на ООН и другите инструменти, уреждащи функционирането на ООН, в хармония със задълженията на държавите по международното право на правата на човека, доколкото това е възможно.

154. Съдът намира, че тъй като операциите, предвидени в резолюциите на Съвета за сигурност на ООН съгласно глава VII от Устава на ООН, са фундаментални за мисията на ООН да гарантира международния мир и сигурност, Конвенцията не може да бъде тълкувана по начин, който би подложил действията и бездействията на Съвета за сигурност на контрола на национална юрисдикция без съгласието на ООН. Да се включат такива операции в обхвата на една национална юрисдикция, би означавало да се позволи на отделни държави чрез техните съдилища да се намесят в изпълнението на ключовата мисия на ООН в тази област, включително в ефективното провеждане на нейните операции (виж, mutatis mutandis, цитираното по-горе Behrami and Behrami срещу Франция и Saramati срещу Франция, Германия и Норвегия, § 149).

155. Освен това, Съдът не може да не вземе под внимание консултативното становище на Международния съд относно разликата в съдебния имунитет на специален докладчик на Комисията по правата на човека, консултативно становище, I.C.J. Reports 1999, стр. 62 и сл. (постановено на 29 април 1999 г.), в § 66, където Международният съд приема следното:

„Най-накрая, Съдът би желал да отбележи, че въпросът за съдебния имунитет е различен от въпроса за обезщетението за каквито и да било вреди, понесени в резултат на действия, извършени от ООН или от нейни длъжностни лица, действащи в служебното си качество.

От ООН може да се изисква да носи отговорност за вредите, настъпили в резултат на такива действия. Въпреки това, както е видно от чл. VIII, т. 29 от Общата конвенция [за привилегиите и имунитетите на ООН], всякакви такива искове срещу ООН няма да се разглеждат от националните съдилища, а ще се решават в съответствие със съответните начини за уреждане на спорове, които „ООН ще предвиди” съгласно чл. 29. ...”

β.  Характерът на иска на жалбоподателите

156. Жалбоподателите твърдят, че тъй като искът им се основава на акт на геноцид, за който те държат отговорна ООН (и Нидерландия), и тъй като забраната за геноцид е правило на ius cogens, имунитетът, защитаващ ООН, трябва да бъде премахнат изцяло.

157. Съдът е признал забраната за геноцид за правило на ius cogens в Jorgić срещу Германия, № 74613/01, § 68, ECHR 2007‑III. В това дело той е приел, въз основа на Конвенцията за геноцида, че Германия може да претендира юрисдикция, за да изправи жалбоподателя пред съд (§§ 68-70 от решението).

158. Въпреки това, за разлика от Jorgić, настоящото дело не се отнася до наказателна отговорност, а до имунитет по отношение на национална гражданска юрисдикция. Международното право не подкрепя становището, че гражданският иск може да преодолее съдебния имунитет единствено поради това, че искът се основава на твърдение за особено тежко нарушение на норма от международното право, дори на норма на ius cogens. По отношение на суверенния имунитет на чуждите държави Международният съд е заявил това ясно в Съдебни имунитети на държавата (Германия срещу Италия: встъпване на Гърция), решение от 3 февруари 2012 г., §§ 81-97. Според Съда, това се отнася и до имунитета на ООН.

159. Независимо от възможността да се претегли имунитета на длъжностно лице на ООН в извършвания баланс, както се посочва в параграф 61 от Консултативното становище на Международния съд относно разликата в съдебния имунитет на специален докладчик на Комисията по правата на човека, Съдът не вижда причина да достигне до друга констатация по отношение на имунитета на ООН в настоящия случай, особено като се има предвид фактът, че за разлика от оспорваните действия в делото Съдебни имунитети, приписваните на ООН действия в настоящия случай - каквато и оценка да им се даде – в крайна сметка произтичат от резолюции на Съвета за сигурност, приети въз основа на глава VII от Устава на ООН и поради имащи основание в международното право.

160. Изявленията на сегашния генерален секретар на ООН (пресконференция на Мари Окаби, заместник-говорител на Генералния секретар Бан Ки-Муун, седалище на ООН, Ню Йорк, петък, 8 юни 2007 г.) и на бившия председател на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия (обръщение на председателя на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия пред генералната асамблея на ООН, 8 октомври 2009 г.), цитирани от жалбоподателите, също не могат да доведат Съда до друго заключение. Въпреки че и двамата се опитват да насърчат държавите да осигурят „справедливост” на оцелелите близки от клането в Сребреница, нито един от тях не призовава ООН да приеме националната юрисдикция на Нидерландия: първият призовава извършителите да бъдат предадени на съд и да се подпомогне самото възстановяване на Сребреница; вторият призовава за създаването на комисия по претенциите или компенсаторен фонд.

γ.  Липсата на каквато и да било алтернативна юрисдикция

161. Основните принципи и насоки на Генералната асамблея на ООН относно правото на средство за защита и обезвреда за жертвите на тежки нарушения на международните норми в областта на правата на човека и сериозни нарушения на международното хуманитарно право (резолюция A/RES/60/147, 16 декември 2005 г.) припомнят „правото на средство за защита за жертвите на нарушения на международните норми в областта на правата на човека”, посочвано в различни международни инструменти. Те се позовават, наред с друго, на чл. 13 от Конвенцията (цитиран в преамбюла). Те са адресирани до държавите, които се задължават да предприемат подходящи действия и да създадат необходимите процедури. За да сторят това обаче, те посочват правото на достъп до правосъдие, както е предвидено в съществуващото международно право (виж по-конкретно параграфи VIII, „достъп до правосъдие”, и XII, „забрана за дерогиране”).

162. Единственият международен инструмент, на който индивидите могат да основат правото си на средство за защита срещу ООН във връзка с действия и бездействия на UNPROFOR, е Споразумението за статута на мироопазващите сили на ООН в Босна и Херцеговина от 15 май 1993 г., 1722 United Nations Treaty Series (UNTS) 77, което в своя чл. 48 изисква да бъде създадена комисия по претенциите с такава цел. Това обаче изглежда не е било сторено.

163. Както жалбоподателите правилно отбелязват, в Waite and Kennedy (цитирано по-горе, § 68) – както и в Beer and Regan (цитирано по-горе, § 58) – Съдът, за да прецени, дали предоставянето на съдебен имунитет на международна организация е допустимо съгласно Конвенцията, е приел, че „съществен фактор” е обстоятелството, дали жалбоподателите разполагат с разумни алтернативни средства, за да защитят ефективно правата си по Конвенцията. В настоящия случай няма съмнение, че такова алтернативно средство за защита не е съществувало нито по нидерландското национално право, нито по правото на ООН.

164. От това не следва обаче, че при липсата на алтернативно средство за защита признаването на имунитета представлява ipso facto нарушение на правото на достъп до съд. Във връзка със суверенния имунитет на чуждите държави Международният съд изрично е отрекъл съществуването на такова правило (Съдебни имунитети на държавата (Германия срещу Италия: встъпване на Гърция), § 101). По отношение на международните организации мотивите на Съда в решенията Waite and Kennedy и Beer and Regan също не могат да бъдат тълкувани по толкова абсолютен начин.

165. Остава фактът, че ООН до момента не е предвидила „начини на разрешаване”, подходящи за настоящия спор. Независимо дали чл. VIII, т. 29 от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на ООН може да бъде тълкуван като изискващ създаването на орган за решаване на спорове в настоящия случай, това състояние на нещата не може да се вмени на Нидерландия. Чл. 6 от Конвенцията също не изисква Нидерландия да се намеси: както беше посочено по-горе, настоящото дело е напълно различно от по-ранните дела, в които Съдът е трябвало да разглежда съдебния имунитет на международни организации, а естеството на исковете на жалбоподателите не е задължавало Нидерландия да предостави средство за защита срещу ООН в собствените си съдилища.

δ.  Връзка с иска срещу държавата Нидерландия

166. Жалбоподателите се оплакват съгласно чл. 13 от Конвенцията, че държавата Нидерландия се стреми да припише на ООН цялата отговорност за пропуска да се предотврати клането в Сребреница, което, с оглед на абсолютния имунитет на ООН, представлявало опит на държавата да избегне собствената си отговорност спрямо жалбоподателите. Съдът намира за уместно да разгледа оплакването по чл. 6 § 1 от Конвенцията, а не по чл. 13.

167. Понастоящем Съдът не може да приеме за установено, че исковете на жалбоподателите срещу Нидерландия непременно са обречени на провал. Апелативният съд на Хага поне е показал воля – в делата Mustafić и Nuhanović – да разгледа искове срещу държавата, произтичащи от действия на нидерландското правителство и на самия  Dutchbat във връзка със смъртта на хора по време на клането в Сребреница (виж параграф 110 по-горе). Съдът отбелязва също така, че касационните жалби, подадени от държавата по двете дела, все още са висящи (виж параграф 111 по-горе).

168. Във всеки случай, въпросът, дали исковете на жалбоподателите трябва да имат предимство срещу всеки ответник, зависи от установяването на относимите факти и на приложението на материалното право от националните съдилища. Без да се засяга което и да било решение, което Върховният съд може да вземе по делото на жалбоподателите и по делата Mustafić и Nuhanović, необходимо е да се отбележи, че чл. 6 § 1 не гарантира никакво конкретно съдържание за (гражданските) „права и задължения” в материалното право на високодоговарящите държави: Съдът не може да създаде чрез тълкуване на чл. 6 § 1 материално право, което няма правно основание в съответната държава (виж например Z and Others срещу Обединеното кралство [ГК], № 29392/95, § 98, ECHR 2001‑V; Roche срещу Обединеното кралство [ГК], № 32555/96, § 119, ECHR 2005‑X; и Boulois срещу Люксембург [ГК], № 37575/04, § 91, ECHR 2012).

ε.  Заключение

169. Горните констатации водят Съда до заключението, че в настоящия случай предоставянето на имунитет на ООН е преследвало легитимна цел и не е било непропорционално.

170. Следователно, тази част от жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

3. Отказът на Върховния съд да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз

171. Жалбоподателите се оплакват от отказа на Върховния съд, обосновано с оскъдни мотиви, да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Те твърдят, че въпросът за взаимовръзката между съдебния имунитет, предоставен на ООН, и принципа за ефективна съдебна защита, въплътен в правото на Европейския съюз, е бил много важен за делото им и никога не бил разглеждан от Съда на ЕС преди; поради това, Върховният съд не е трябвало да отхвърля искането толкова категорично.

172. Съдът припомня, че Конвенцията сама по себе си не гарантира никакво право на отнасяне на дело от национален съд до друг национален или международен авторитет за преюдициално заключение (виж, наред с други източници, Coëme and Others срещу Белгия, №№ 32492/96, 32547/96, 32548/96, 33209/96 и 33210/96, § 114, ECHR 2000‑VII; Ullens de Schooten and Rezabek срещу Белгия, №№ 3989/07 и 38353/07, § 57, 20 септември 2011 г.; и Ferreira Santos Pardal срещу Португалия (реш. по допустимост), № 30123/10, 4 септември 2012 г.). Въпреки това, съд или трибунал, срещу чиито решения няма съдебно средство за защита по националното право, ако откаже да отправи искане за преюдициално запитване до Съда на ЕС, трябва да посочи причините, поради които намира повдигнатия въпрос за неотносим или счита, че въпросната общностна разпоредба вече е била тълкувана от Съда на ЕС, или че правилното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя място за разумно съмнение (виж цитираното по-горе Ullens de Schooten and Rezabek, § 62).

173. Съдът намира, че в настоящия случай кратките мотиви на Върховния съд са били достатъчни. След като е установил, че ООН разполага с имунитет по отношение на национални юрисдикции съгласно международното право, Върховният съд е имал право да счита, че искането за преюдициално заключение до Съда на ЕС е излишно.

174. В по-общ план, въпреки че чл. 6 изисква в решенията на трибуналите адекватно да се излагат мотивите, на които те се основават, той не отива дотам, че да изисква подробен отговор на всеки наведен довод; от Съда не се изисква да установи дали даден аргумент е получил адекватен отговор или отхвърлянето на искане е адекватно обосновано. Освен това, за да отхвърли жалба, апелативният съд по принцип може просто да потвърди мотивите на по-долния съд (виж, наред с други източници, Kok срещу Нидерландия (реш. по допустимост), № 43149/98, ECHR 2000-VI).

175. От изложеното следва, че това оплакване също е явно необосновано и следва да се отхвърли съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

C. Твърдяно нарушение на чл. 13 от Конвенцията

176. Жалбоподателите се оплакват, че държавата Нидерландия е злоупотребила с имунитета, предоставен на ООН, като е хвърлила вината за пропуска да се предотврати клането в Сребреница единствено върху ООН, като по този начин е избягнала собствената си отговорност към тях. Те се позовават на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

177. След като вече е разгледал това оплакване по чл. 6 § 1 от Конвенцията, Съдът намира, че не възниква самостоятелен въпрос по чл. 13. Изискванията на последния член във всеки случай са по-малко строги от и в случая се поглъщат от чл. 6 § 1 (виж, наред с много други източници, цитираното по-горе Coëme and Others, § 117).

178. От изложеното следва, че това оплакване също е явно необосновано и следва да се отхвърли съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.

D. Решението на Съда

По изложените съображения, Съдът единодушно

Обявява жалбата за недопустима.

Marialena TsirliJosep Casadevall
Заместник-секретарПредседател

Приложение

     STICHTING MOTHERS OF SREBRENICA е фондация (stichting) с юридическа личност съгласно нидерландското право, създадена през 2006 г., със седалище в Амстердам.    Г-жа Munira SUBAŠIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1948 г. и живееща във Вогошка, Босна и Херцеговина.    Г-жа Zumra ŠEHOMEROVIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1951 г. и живееща във Вогошка, Босна и Херцеговина.    Г-жа Kada HOTIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1945 г. и живееща във Вогошка, Босна и Херцеговина.    Г-жа Sabaheta FEJZIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1956 г. и живееща във Вогошка, Босна и Херцеговина.    Г-жа Kadira GABELJIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1955 г. и живееща във Вогошка, Босна и Херцеговина.    Г-жа Ramiza GURDIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1953 г. и живееща в Сараево, Босна и Херцеговина.    Г-жа Mila HASANOVIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1946 г. и живееща в Сараево, Босна и Херцеговина.    Г-жа Šuhreta MUJIĆ е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1951 г. и живееща в Сараево, Босна и Херцеговина.Г-жа X е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1982 г. и живееща в Кьолн, Германия.Г-жа Y е гражданка на Босна и Херцеговина, родена през 1952 г. и живееща в Сараево, Босна и Херцеговина.

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.

Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013.

The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.

© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013.

Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@.

[1]1. Бошняците (Bosniacs) (понякога се изписват като Bosniaks) бяха известни като „мюсюлмани” или „югославски мюсюлмани” до войната 1992-95. Терминът „бошняци” (Bošnjaci) не трябва да се бърка с термина „босненци” (Bosanci), който общоприето се използва за обозначаване на гражданите на Босна и Херцеговина, независимо от техния етнически произход.

[2]. Хърватите са етническа група, чиито членове могат да бъдат родени в Хърватия или в други републики в състава на бившата СФРЮ, включително Босна и Херцеговина. Изразът „Croat” нормално се използва (като съществително и прилагателно) за обозначаване на членове на етническата група, независимо от тяхната националност; не трябва да се бърка с термина „Croatian”, който нормално обозначава гражданите на Хърватия.

[3]3. Сърбите (Serbs) са етническа група, чиито членове могат да бъдат родени в Сърбия или в други републики в състава на бившата СФРЮ, включително Босна и Херцеговина. Изразът „Serb” нормално се използва (като съществително и прилагателно) за обозначаване на членове на етническата група, независимо от тяхната националност; не трябва да се бърка с термина „Serbian”, който нормално обозначава гражданите на Сърбия. Тази условност е спазена от Съда в настоящото решение, освен когато се извежда цитат от документ, който не произхожда от самия Съд, където се запазва оригиналният израз.

[4]4. Виж комюникето на работна група на ООН относно принудителните или насилствени изчезвания от 21 юни 2010 г. във връзка с нейното посещение в Босна и Херцеговина.

[5] Например, Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, Комисия по  спазване на задълженията и ангажиментите, поети от държавите-членки на Съвета на Европа (Мониторингова комисия), Doc. 10200, 4 юни 2004 г. (Спазване на задълженията и ангажиментите, поети от Босна и Херцеговина):

„Клането в Сребреница, извършено през юли 1995 г. в зоната на безопасност на ООН в и около град Сребреница, е едно от най-свирепите зверства, настъпили след Втората световна война: около 7 000 момчета и мъже бошняци са екзекутирани от сръбските сили, а телата им са захвърлени в общи гробове.” (§ 33)

Full & Egal Universal Law Academy