© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ ОТНОСНО ДОПУСТИМОСТТА НА
жалба № 15013/04 от Светла Желязкова ТОДОРОВА и Вили Тодоров ТОДОРОВ
срещу България
Европейският съд по правата на човека (пето отделение), заседаващ в състав:
Пеер Лоренцен, председател,
Ренате Жаегер,
Райт Марусте,
Изабел Беро-Льофевр,
Миряна Лазарова Трайковска,
Здравка Калайджиева,
Гана Юдкивска, съдии, и
Клаудиа Вестердиек, съдебен секретар на състава,
предвид горепосочената жалба, подадена на 20 април 2004 година, предвид забележките, направени от Правителството, след заседание, постанови следното решение.
ПО СЪЩЕСТВО
Жалбоподателите, госпожа Светла Желязкова Тодорова и господин Вили Тодоров Тодоров, неин съпруг, са български граждани, родени съответно през 1958 и 1953 и живущи в Бургас. Те се представляват пред съда от адвокат Г. Митрев, адвокат в София. Българското превителство (по-долу: "Правителството") се представлява от своите агенти, госпожа М. Димова и господин В. Обретенов, от Министерство на правосъдието.
А. Обстоятелства по случая
1. Смъртта на господин Диян Тодоров
На 14 март 2002 година, към 14 часа, синът на жалбоподателите, господин Диян Тодоров, към момента на 23 години, е арестуван на местопрестъплението от полицейски патрул при опит за обир. Отведен е в I-во РПУ на гр. Бургас, където е претърсван и разпитван.
С постановление, издадено същия ден, господин Диян Тодоров е задържан под стража, считано от 17:30 часа. Задържан е в помещение на първия етаж на полицейското управление.
Към 23 часа, полицейски служител Р. А. открива безжизненото тяло на задържания, седнал на пейката в килията, с шнур, затегнат около врата му, завързан за напречна метална пръчка, разположена на около 1,20 метра от пода. Повикана от полицаите група специалисти от Бърза помощ пристига на местопроизшествието и прави напразни опити да реанимира младежа. Смъртта на господин Диян Тодоров бива констатирана малко след това.
2. Разследване на смъртта на господин Диян Тодоров
На 14 март 2002 година, в 23:00 часа, полицейски служител информира военен следовател за смъртта на задържания. Военният следовател посещава полицейското управление и между 00:15 и 01:05 часа извършва оглед на местопроизшествието, в присъствие на трима полицаи е един съдебен лекар. След края на огледа, тялото на младежа е пренесено в службата по съдебна медицина за извършване на аутопсия.
С постановление от 15 март 2002 година, военният следовател открива наказателно производство срещу неизвестен извършител. Предварителното следствие цели изясняване на обстоятелствата, свързани със смъртта на господин Диян Тодоров. Същият ден е извършен допълнителен оглед на помещението за задържане под стража в полицейското управление, съдебен лекар извършва и аутопсия на тялото. В своето заключение той отбелязва липсата на каквато и да била външна следа от насилие по тялото, с изключение на белег от обесване на врата и на няколко стари белега на лявата китка. Аутопсията разкрива също наличие на кръв, изпълнила вътрешните органи и оток на белите дробове и мозъка. Съдебният лекар заключава, че смъртта е настъпила вследствие на мозъчния оток, предизвикан от обесването.
Следователят назначава биохимически анализ на проба от кръвта, взета от тялото. Специалистите-химици заключават, че липсват всякакви следи от следните химически вещества: алкалоиди, барбитурати, фенотиазини, имипрамини, бензодиазепини или всякакъв друг лекарствен продукт на азотна основа.
Между 19 март и 10 май 2002 година, следователят разпитва тримата полицаи, намирали се в I-во РПУ във вечерта на инцидента, лекаря от Бърза помощ, опитал се да реанимира младежа, единия от полицаите, арестували младежа, двамата жалбоподатели, брата, както и приятелката на господин Диян Тодоров.
Следователят назначава извършване на психиатрична експертиза post mortem. Специалистът-психиатър основава своите заключения върху данните за личността на младежа, налични в показанията на разпитаните свидетели и в документите по делото. В своето заключение, той уточнява, че господин Диян Тодоров не е имал предишни психични разстройства. Според експерта, в деня на арестуването му младежът се е намирал вероятно в състояние на остра стресова реакция и предвид миналото му на нарко зависим - вероятно се е намирал в криза на абстиненция. Специалистът заключава, че способността за разсъждение на господин Диян Тодоров вероятно е била нарушена, което е улеснило вземането на решение да пристъпи към фаталното действие.
Следователят събрал документалните доказателства за ареста на сина на жалбоподателите.
На 9 септември 2002 година, той изпраща преписката на сливенския военен прокурор, изразявайки мнение, че трябва да се преустанови наказателното преследване на неизвестен извършител, тъй като разследването не е разкрило наличие на деяние, подлежащо на наказателно преследване.
На 7 октомври 2002 година, сливенският военен прокурор връща преписката на следователя за доразследване. Той му нарежда да проучи дали младежът е бил претърсван и дали полицаите са взели всички необходими мерки, за да му отнемат предметите, които биха му позволили да се опита да се самонарани или самоубие. Доразследването е извършено между 10 октомври 2002 и 29 януари 2003 година. Разследващият разпитва редица свидетели на ареста на господин Диян Тодоров - полицаите, които са го заловики и отвели в полицейското управление и членовете на екипа от Бърза помощ; събират се и документални доказателства. Преписката е изпратена на военния прокурор.
С постановление от 10 юли 2003 година, сливенският военен прокурор решава наказателното преследване да бъде прекратено. Въз основа на доказателствата, събрани в хода на следствието, той установява, че господин Диян Тодоров се е обесил с шнура на своя анорак, което е довело до мозъчен оток, а последният е представлявал, според резултатите от аутопсията, пряката причина за смъртта. Той отбелязва, че резултатите от биохимичната експертиза свидетелстват за това, че господин Диян Тодоров не е бил под влияние на алкохол или наркотици. Той отбелязва също, че експертът-психиатър е посочил, че задържаният, който е бил наркоман, е бил вероятно изпанал в криза на абстиненция и че макар господин Диян Тодоров да не е проявявал склонност към самоубийство, арестуването му вероятно е предизвикало остра стресова реакция, способна да улесни неговото прибягване до това деяние. Прокурорът отхвърля тезата за някаква намеса в злополуката от страна на полицаите, които са арестували, разпитали и надзиравали господин Диян Тодоров по време на задържането му под стража. Той отбелязва, че данните по делото свидетелстват за отсъствие на всякакво физическо или вербално насилие и на всякаква подбуда към самоубийство от страна на полицаите. Той подчертава, че макар нищо в поведението на задържания да не е подсказвало на полицаите за намерение от негова страна да се самоубие, те, в качеството на предпазна мярка, са отнели неговите колан и връзки на обувки Прокурорът заключва, че полицаите са щели да отнемат и шнура на неговия анорак, ако са го били видели.
Жалбоподателите оспорват посоченото постановление пред сливенски военен съд. Те поддържат, че полицаите не са предприели всички необходими мерки за осигуряване на безопасността на техния син. Жалбоподателите твърдят по-точно, че няма изготвен протокол, доказващ, че задържаният е бил претърсен и че са му били отнети коланът и връзките на обувките. Освен това, полицаите не забелязали шнура на анорака му. Жалбоподателите оспорват и резултатите от аутопсията и изискват да се извърши тройна медицинска експертиза и хистологичен анализ на проби, взети от белега от обесване, за да се установи дали той не се е появил след смъртта. Те осъждат факта, че аутопсията е била извършена преди да е било получено разрешение от страна на следователя и че тялото на сина им е било погребано без разрешение от страна на прокурора. Според жалбоподателите, тезата, според която синът им е бил в състояние на абстиненция, е само предположение на експерта-психиатър, непотвърдено от никакво доказателство. Жалбоподателите подават искане на възстановка на обстоятелствата с манекен, за да се определи правдоподобно ли е такъв шнур да предизвка смърт чрез обесване на сина им в седнало положение. Жалбоподателите искат също да се идентифицират и разпитат редица свидетели на ареста на сина им, както и лица, присъствали в полицейското управление вечерта на смъртта му.
На 14 август 2003 година, сливенски военен съд отменя постановлението на военния прокурор. Съдът заключава, че разследването не е позволило да се установи дали господин Диян Тодоров е бил претърсен преди задържането му под стража, кой по-точно му е отнел колана и връзките на обувките, къде са били оставени на съхранение тези вещи и защо полицаите не са съставили протокол. Съдът отбелязва също, че разследването не дава отговор на въпроса дали е имало други задържани лица в полицейското управление едновременно с младежа и дали други лица, присъстващи в управлението същата вечер, са могли да бъдат в контакт с задържания. Делото е върнато на етап предварително разследване за доразследване.
След връщане на делото, военният следовател разпитва отново полицаите, арестували младежа, както и тези, присъствали в полицейското управление в деня на инцидента, за да установи дали задържаният е бил претърсван и дали са били взети необходимите мерки за предотвратяване на самоубийството му. На 29 септември 2003 година, делото е изпратено на военния прокурор с препоръка да преустанови наказателното преследване.
С постановление от 9 октомври 2003 година, военният прокурор прекратява наказателното производство. Изхождайки от събраните доказателства, той приема за установено, че господин Диян Тодоров се е обесил с шнура на своя анорак. Той приема, че полицаите, арестували и надзиравали младежа по време на задържането му под стража, са взели всички мерки, които е можело разумно да се твърди, че са били необходими за осигуряване на безопасността на задържания, че полицаите са му били отнели колана и връзките на обувките преди да го затворят в килията за задържане под стража, но че не били видели шнура на анорака му и че нищо в поведението на младежа в деня на инцидента не е позволявало да се предположи, че той имал намерението да се самоубие. Прокурорът приема, че следователят е получил показания от всички важни свидетели; че същата вечер не е имало други задържани в полицейското управление и че единствените лица, контактували с господин Диян Тодоров преди смъртта му са били полицаите, разпитани още преди от следователя.
Жалбоподателите са получили препис от това постановление на 20 октомври 2003 година. Те не го оспорват пред сливенски военен съд.
B. Релевантно национално законодателство
Член 388 от стария наказателно-процесуален кодекс (отменен през 2006 година), който е бил в сила по време на въпросните събития е гласял, че наказателните дела, в които обвиняемите са полицаи, са от компетенцията на военните съдилища. Предварителното следствие при този вид дела се е водело от военни прокурори и следователи.
По силата на член 21, алинея 1, точка 1 и член 237, алинея 1, точка първа 1 от НПК (отм. 2006 г.), порокурорът е прекратявал наказателното производство в случай, че извършеното деяние не съставлява престъпление. Препис от постановлението на прокурора за прекратяването на наказателното производство се е изпращал до заинтересованите лица, които са имали възможност да обжалват прекратяването пред съответния първоинстанционен съд в 7-дневен срок считано от получаването на преписа от постановлението (член 237, алинея 3 от същия кодекс). Съдът е трябвало да установи дали постановлението е достатъчно мотивирано и дали решението за прекратяване на съдебното преследване е било взето в съответствие с правилата на националното процесуално и метериално право (член 237, алинея 4 на кодекса). Той е можел да потвърди постановлението на прокуратурата, да го измени или да го отмени и да върне делото за доразследване с указание към органите на предварителното следствие да проведат необходимите следствени действия (член 237, алинея 5). Решението на съда от първа инстанция не е могло да бъде обжалвано пред съд от по-висока инстанция.
ОПЛАКВАНЕ
Позовавайки се на член 2 на Конвенцията, жалбоподателите се оплакват от неефективността на разследването, проведено във връзка със смъртта на сина им и оспорват заключението на органите, провели наказателното производство според което липсва всякаква намеса от страна на полицаите в събитията, свързани със смъртта на младежа. Позовавайки се на същия член, те твърдят, че полицаите арестували, разпитали и надзиравали сина им по време на задържането му под стража, не са взели необходимите мерки за опазване на живота му.
СЪГЛАСНО ЗАКОНА
Жалбоподателите се жалват от неефективността на разследването, проведено върху смъртта на сина им и оспорват резултата от последното. Те твърдят също, че полицаите, участвали в ареста, разпита и надзираването на младежа не са взели необходимите марки за предотвратяване на самоубийството му по време на неговото задържане под стража. Заинтересованите лица се позовават на член 2 на Конвенцията, която гласи в частта си, отнасяща се към дадения случай:
"Правото на живот на всяко лице е защитено от закона (...)."
Правителството е на мнение, че жалбоподателите не са изчерпали всички възможности за обжалване, които им предоставя националното законодателство за поправка на нарушенията на член 2 на Конвенцията, за които те твърдят, че са били допуснати. То отбелязва, че те не са оспорили пред националните съдилища постановлението за липса на състав на престъпление от 9 октомври 2003 година, както това им разрешава според Правителството член 237, алинея 3 на стария НПК. Те не са завели също дело за обезщетение в съответствие с приложимите към случая разпоредби на закона за отговорността на държавата и общините за нанесени щети.
Жалбоподателите не са направили забележки по въпроса за изчерпване на възможностите за обжалване по силата на националното законодателство.
Съдът припомня, че правилото за изчерпване на възможностите за обжалване по силата на националното законодателство, предвидено в член 35 § 1 на Конвенцията, налага на жалбоподателте задължението да използват първо нормално разполагаемите и достатъчни възможности за обжалване в националното закодателство на собствената си страна за поправка на нарушенията, за които твърдят, че са били допуснати. Тези възможности за обжалване трябва да съществуват с достатъчна степен на достоверност, както на практика, така и на теория, като в противен случай, те не притежават желаната ефективност и достъпност (вж., между много други, Салман c. Турция [GC], no 21986/93, § 81, CEDH 2000-VII, и Илхан c. Турция [GC], no 22277/93, § 58, CEDH 2000-VII).
Съдът припомня освен това, че Правителството, позоваващо се на неизчерпване на възможностите, следва да го убеди, че жалбата е била ефективна и достъпна както на теория, така и на практика по време на разглежданите факти. След като това бъде доказано, ищецът следва да докаже, че възможността за обжалване, упомената от Правителството, е била наистина използвана и че по една или друга причина не се е оказала нито адекватна, нито ефективна с оглед конкретните обстоятелства или че някои особени обстоятелства са го освобождавали от това задължение (Акдивар и други c. Турция, 16 септември 1996 г., § 68, Сборник с постановления и решения: 1996-1V).
В конкретния случай, Съдът отбелязва, че правителството-ответник споменава две различни възможности за обжалване, които жалбоподателите са пропуснали да изчерпят – първата е предвидена по член 237, алинея 3 на НПК (отм.), втората представлява завеждането на дело по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съдът счита за целесъобразно да разгледа първо въпросът дали възможността за обжалване, предвидена по стария НПК, може да бъде счетена за достатъчно достъпна и ефективна в разглежданото дело.
Съдът отбелязва, че член 237, алинея 3 на НПК (отм.) е позволявал на заинтересованите лица да обжалват постановлението на прокуратурата за прекратяване пред съда от първа инстанция. Обжалването е можело да бъде предприето от жалбоподателите в срок от седем дни след получаване на копие от постановлението на прокуратурата и предприемането на обжалване не е зависело от никакво предварително разрешение от страна на съдебни или административни органи.
Съдът отбелязва след това, че националният съд, сезиран с такава жалба, е бил длъжен да се произнесе както върху основателността на заключенията на прокуратурата, така и вържу съвместимостта на атакуваното постановление с правилата на националното материално и процесуално право. Констатирането на несъстоятелност на наказателното производство от страна на съда е можело да доведе до връщане на делото на етапа на предварително разследване и правораздавателният орган от първа инстанция е можел да нареди на органите на наказателното разследване да предприемат необходимите следствени действия. Съдът заключава от това, че възможността за обжалване е била достатъчно достъпна и ефективна на теория за жалбоподателите и чрез упражняване на тази възможност, те са можели да изложат своите оплаквания, позовавайки се на материалните и процесуалните аспекти на член 2 от Конвенцията.
Що се отнася до практическата достъпност и ефективност на тази възможност за обжалване, Съдът отбелязва, че жалбоподателите наистина веднъж са се позовали на възможността, която им е предоставял член 237, алинея 3 на стария НПК за оспорване на първото постановление на прокуратурата за липса на състав на престъпление от 10 юли 2003 година. В резултат от жалбата им, делото е било върнато за доразследване. Те за получили копие от последното постановление на прокуратурата за липса на състав на престъпление от 20 октомври 2003 година и са имали възможност да оспорят последното пред сливенски военен съд до 27 октомври 2003 година. Следва да се подчертае, че те не са упражнили правото си да поискат отмяна на това последно постановление на военната прокуратура за липса на състав на престъпление.
Съдът отбелязва, че жалбоподателите не са изложили никакъв аргумент, за да докажат, че жалбата, предвидена по член 237, алинея 3 на стария НПК не би била достатъчно ефективна в техния случай и не са посочили никакво особено обстоятелство, което да ги е освобождавало от необходимостта да упражнят това право. От друга страна, Съдът отбелязва, че въпросното наказателно производство не е било съществено забавено и не страда от други недостатъци, позволяващи да се заключи, че жалбата срещу постановлението за прекратяване от 9 октомври 2003 година, издадено от военния прокурор, би била по начало обречена на неуспех или лишена от всякакво основание.
Тези факти са достатъчни на Съда, за да заключи, че заинтересованите лица не са изчерапали възможностите за обжалване, предвидени от член 237, алинея 3 на стария наказателно-процесуален кодекс, който е бил, както на теория, така и на практика достатъчно достъпен и ефективен за поправяне на нарушенията на член 2 на Конвенцията, които се твърди, че са били допуснати. Изхождайки от тази констатация и от отсъствието на всякакво сведение от страна на жалбоподателите, че са завели дело за обезщетение срещу държавата, Съдът не се счита задължен да гадае in abstracto дали такова действие би представлявало възможност за обжалване, подлежаща на изчерпване в настоящото дело, както твърди Правителството.
С оглед на гореизложеното, Съдът е на мнение, че има основание настоящият иск да бъде отхвърлен в приложение на член 35 §§ 1 и 4 на Конвенцията, поради неизчерпване на възможностите за обжалване, предоставени от националното законодателство.
Изхождайки от тези съображения, съдът единодушно
Обявява иска за недопустим.
Клаудия Вестердиек Съдебен секретар Пеер Лоренцен Председател
Full & Egal Universal Law Academy