VALCHEVA AND ABRASHEV v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.

© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалби №№ 6194/11 и 34887/11
Поляна Иванова ВЪЛЧЕВА срещу България
и Еньо Николов АБРАШЕВ срещу България

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ на 18 юни 2013 г. в състав, състоящ се от следните лица:

Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,
Пaйви Хирвелa (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева,
Кшищоф Войтишек (Krzysztof Wojtyczek),
Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens‑Passos), секретар на отделението,

Като взе предвид горепосочените жалби, подадени съответно на 3 декември 2010 г. и 25 май 2011 г.,

Като взе предвид пилотните решения на Съда по делата Фингър с/у България, (№37346/05, 10 май 2011 г.) и Димитров и Хамънов с/у, България (№№48059/06 и 2708/09, 10 май 2011 г.),

Като взе предвид представените от Правителството ответник становища и отговора, представен от жалбоподателя по втората жалба – г-н Абрашев,

Като отбелязва, че (i) след като беше изпратено съобщение за жалбата на Правителството ответник с писмо от 21 март 2013 г., отговорът му беше изпратен на жалбоподателката по първата жалба, г-жа Вълчева, която беше помолена да представи отговор до 15 април 2013 г. заедно с всички искания за справедливо удовлетворение; че (ii) г-жа Вълчева не отговори на това писмо; че (iii) със следващо писмо от 30 април 2013 г., изпратено с препоръчана поща, беше обърнато внимание на г-жа Вълчева, че е изтекъл срокът за представяне на становище и на искания, и че не е поискано удължаване на този срок, както и че й беше напомнено, че на основание член 37, алинея 1(а) от Конвенцията Съдът може да заличи жалбата от списъка на делата, при положение че обстоятелствата дават основание да се смята, че жалбоподателят няма намерение повече да я поддържа, и последно, че (iv) г-жа Вълчева е получила писмото на 13 май 2013 г. и до този момент не е изпратила отговор,

След съвещание Съдът реши следното:

ФАКТИТЕ

1. Жалбоподателката по първата жалба (№ 6194/11) – г-жа Поляна Иванова Вълчева, е българска гражданка, родена е през 1945 г. и живее в Ловеч. Тя няма процесуален представител.

2. Жалбоподателят по втората жалба (№ 34887/11) – г-н Еньо Николов Абрашев, е български гражданин, роден е през 1957 г. и живее в Стара Загора. Той се представлява пред Съда от г-н М. Екимджиев и г-жа С. Стефанова – адвокати, практикуващи в Пловдив.

3. Правителството ответник („Правителството“) се представлява от своя агент – г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието.

A. Обстоятелства по делото

4. Така както са представени от страните, обстоятелствата по делото могат да бъдат обобщени по следния начин:

1. Наказателното производство срещу г-жа Вълчева

5. На 11 февруари 2004 г. Районната прокуратура в гр. Ловеч получава сигнал от г-жа Вълчева – член на адвокатската колегия на гр. Ловеч, че бившият й приятел, с когото е била преди във фактическо съжителство, е извършил документна измама; прокуратурата възлага на полицията в гр. Ловеч да проучи случая. На 1 март 2004 г. полицията предлага да се образува наказателно производство срещу лицето, което е било във фактическо съжителство с г-жа Вълчева.

6. На 30 март 2004 г. Районната прокуратура в гр. Ловеч образува наказателно производство срещу лицето. През следващите дни тя събира доказателства, изслушва единадесет свидетели, включително г-жа Вълчева, и получава експертиза от вещо лице графолог.

7. Тъй като доказателствата насочват следователя, на когото е възложено разследването, да смята, че г-жа Вълчева е подправила удостоверение за работа, така че да даде възможност на лицето, с което е била във фактическо съжителство, да получи пенсия за прослужено време и старост, на 30 юни 2004 г., той й повдига обвинения за документна измама.

8. На 7 юли 2004 г. на г-жа Вълчева е дадена възможност да се запознае с материалите по делото, а на 15 юли 2004 г. следователят прави предложение тя да бъде предадена на съд.

9. На 22 юли 2004 г. Районната прокуратура в Ловеч внася обвинителен акт срещу г-жа Вълчева и лицето, с което тя се намира във фактическо съжителство, като обвинява него, че е извършил документна измама, използвайки удостоверение за работа, за да получи пенсия за прослужено време и старост, и че тя умишлено го е подпомогнала да извърши това престъпление, като е подправила удостоверението.

10. Районният съд в Ловеч провежда заседание на 20 октомври 2004 г. Като отбелязва, че не се е явил твърденият пострадал от престъплението – осигурителните органи, съдът решава да отложи делото.

11. Следващото съдебно заседание се провежда на 15 декември 2004 г. Осигурителните органи завеждат граждански иск срещу г-жа Вълчева и лицето, с което тя е във фактическо съжителство, като искат възстановяване на сумите, които последният е получил като пенсия, плюс лихвата върху тях. Председателят на разглеждащия делото състав си прави отвод на основание факта, че г-жа Вълчева е член на адвокатската колегия на Ловеч. На 21, 27, 29 и 30 декември 2004 г. всички останали съдии от Районния съд в Ловеч също отказват да разглеждат делото на същото основание. Съответно, на 4 януари 2005 г. председателят на съда изпраща делото на Върховния касационен съд, за да се произнесе на кой друг районен съд то следва да бъде изпратено, а на 2 февруари 2005 г. ВКС определя това да бъде Районен съд, гр. Плевен.

12. Разглеждането на делото от Плевенския районния съд е трябвало да започне на 14 юни 2005 г. На тази дата обаче съдът установява, че не може да даде ход на делото, тъй като прокуратурата не се явява и го отлага. На 28 ноември 2005 г. делото отново се отлага, тъй като лицето, с което г-жа Вълчева е във фактическо съжителство, е болно и не е в състояние да се яви.

13. Разглеждането на делото започва на 3 април 2006 г. Плевенският районния съд изслушва осем свидетели и едно вещо лице, и приема заключението на вещото лице.

14. На неопределена дата през 2006 г. осигурителните органи оттеглят гражданския си иск срещу лицето, с което г-жа Вълчева е във фактическо съжителство, тъй като то е върнало сумите, получени от него като пенсия. На следващото съдебно заседание от 26 септември 2005 г. той сключва споразумение с прокуратурата. След като одобрява споразумението, съставът, който разглежда делото се оттегля на основание правило в наказателното производство, съгласно което не се допуска съдии и съдебни заседатели да разглеждат дело, по което са одобрили споразумение.

15. След това делото е възложено на друг състав, който провежда заседания на 12 януари, 26 март, 16 май, 21 септември и 5 декември 2007 г.

16. Насроченото за 29 февруари 2008 г. заседание е трябвало да бъде отложено, тъй като съвпада с годишното пленарно заседание на Плевенския районен съд, и се провежда на 31 март 2008 г. Районната прокуратура в Плевен прави искане пред съда да спре производството и да върне делото на Районна прокуратура, Ловеч, за да бъдат изяснени обвиненията срещу г-жа Вълчева. Като установява, че обвинителният акт не сочи ясно времето, мястото и начина на извършване на престъплението, в което тя е обвинена, съдът одобрява искането.

17. На 7 май 2008 г. Районната прокуратура в Ловеч внася изменен обвинителен акт срещу г-жа Вълчева в Ловешкия районен съд. На 21 май 2008 г. съдията, на когото делото е разпределено, отново се оттегля, като сочи предишното си решение да си направи отвод по делото през 2005 г. Като отбелязва, че Върховният касационен съд вече е определил кой съд следва да разгледа делото, на 17 ноември 2008 г. председателят на Ловешкия районен съд го изпраща на Районния съд в Плевен.

18. На 12 януари 2009 г. Плевенският районен съд насрочва делото за разглеждане. Заседанието трябва да се проведе на 23 април 2009 г., но е отложено поради неявяването на г-жа Вълчева, която не сочи причината да неявяването си. Съдът й налага глоба поради тази причина. Тя обжалва глобата.

19. Делото се гледа на 30 ноември 2009 г. и на 12 февруари 2010 г. На втората дата Плевенският районен съд оправдава г-жа Вълчева, като приема, че обвинението срещу нея не отговаря на изискванията за доказателствата в наказателното производство.

20. Прокуратурата протестира. Окръжният съд в Плевен разглежда протеста на 1 и на 29 юни 2010 г. В окончателно решение от 7 юли 2010 г. съдът изцяло потвърждава оправдателната присъда на г-жа Вълчева.

2. Наказателното производство срещу г-н Абрашев

21. На 6 март 2002 г. Старозагорската районна прокуратура образува наказателно производство срещу г-н Абрашев по подозрение, че е извършил квалифицирана документна измама.

22. На 10 май 2002 г. срещу г-н Абрашев са повдигнати обвинения за опит да получи голяма сума пари, като използва неистински запис на заповед с помощта на съучастник. Срещу лицето, сочено за съучастник на г-н Абрашев, е повдигнато обвинение същия този ден.

23. След като разпитва двамата обвиняеми и няколко свидетели, и след като събира и други доказателства, между които и заключение на вещо лице графолог, на 15 октомври 2002 г. следователят, на когото е възложено делото, предлага г-н Абрашев и лицето, сочено за негов съучастник, да бъдат предадени на съд.

24. На 29 октомври 2002 г. Старозагорската окръжна прокуратура връща делото на следователя, като сочи редица пропуски в разследването. Следователят възразява срещу връщането на делото, но на 21 ноември 2002 г. Старозагорската окръжна прокуратура отхвърля възраженията му.

25. На 27 януари 2003 г. следователят възлага финансова експертиза. Заключението е готово на 6 февруари 2003 г. На 24 март 2003 г. следователят отново прави предложение г-н Абрашев да бъде предаден на съд. Обаче за разлика от преди, този път той предлага да бъдат оттеглени обвиненията срещу соченото за съучастник на г-н Абрашев лице поради липса на достатъчно доказателства.

26. На 18 април 2003 г. Старозагорската окръжна прокуратура решава, че обвиненията срещу г-н Абрашев и срещу соченото за негов съучастник лице следва да бъдат оттеглени и че на г-н Абрашев не следва да бъде търсена наказателна отговорност за документна измама, а за обикновена измама. Прокуратурата отбелязва също така, че търсенето на наказателна отговорност за обикновена измама е в компетентността на Старозагорската районна прокуратура и изпраща делото на тази прокуратура.

27. На 13 май 2003 г. следователят изготвя измененото обвинение срещу г-н Абрашев, като го обвинява в квалифицирана обикновена измама, и на 4 юни 2003 г. прави предложение той да бъде предаден на съд.

28. На 13 юни 2003 г. Старозагорската районна прокуратура решава да прекрати производството, като намира, че обвиненията срещу г-н Абрашев не са доказани и че твърдените факти срещу него не съставляват престъпление. По жалба на пострадалата от твърдяната измама на 11 юли 2003 г. Старозагорският районен съд отменя постановлението за прекратяване на производството.

29. На 6 август 2003 г. Старозагорската районна прокуратура отново прекратява производството. Пострадалата от твърдяното престъпление отново обжалва пред съда. На 24 октомври 2003 г. Старозагорският районен съд приема, че не може да разгледа жалбата, тъй като адвокатът, който я е подал, не е приложил пълномощно. След това пострадалата иска от Старозагорската районна прокуратура да промени постановлението си за прекратяване на производството, което е възможно, тъй като то не е разглеждано от съд по същество, и на 18 ноември 2003 г. тази прокуратура уважава искането й. Г-н Абрашев обжалва пред Старозагорската окръжна прокуратура, но на 23 януари 2004 г. тя потвърждава постановлението на по-долната прокуратура. Г-н Абрашев отново обжалва, но на 17 февруари 2004 г. Пловдивската апелативна прокуратура също потвърждава постановленията на по-долните прокуратури.

30. На 15 юни 2004 г. Старозагорската районна прокуратура внася обвинителен акт срещу г-н Абрашев, но на 9 ноември 2004 г. Старозагорският районен съд й връща делото, като сочи недостатъци на обвинителния акт.

31. На 13 декември 2004 г. Старозагорската районна прокуратура отново внася обвинителен акт срещу г-н Абрашев.

32. Този път се дава ход на съдебното производство, като са проведени заседания на 7 юни, 6 юли и 8 ноември 2005 г. и на 20 февруари, 13 април и 25 май 2006 г. Старозагорският районен съд изслушва редица свидетели и приема заключение на вещо лице. Едно съдебно заседание е отложено, тъй като г-н Абрашев е болен и не може да присъства; друго е отложено поради отсъствието на свидетели. На 25 май 2006 г. Старозагорският районен съд оправдава г-н Абрашев.

33. На 31 май 2006 г. пострадалата от твърдяното престъпление, която участва в производството като частен обвинител, подава жалба. Прокурорът също внася протест на 9 юни 2006 г. След като разглежда жалбата и протеста на 8 ноември 2006 г., Старозагорският окръжен съд постановява на 8 декември 2006 г. решение, с което отменя присъдата на първоинстанционния съд и връща делото за ново разглеждане.

34. На 17 януари 2007 г. Старозагорският районен съд на свой ред решава да върне делото на прокуратурата, като сочи между другото и недостатъци на обвинителния акт.

35. На 26 март 2007 г. Старозагорската районна прокуратура предявява измененото обвинение на г-н Абрашев. На 30 май 2007 г. внася обвинителен акт срещу него.

36. На 31 юли 2007 г. Старозагорският районен съд, като приема, че фактите, въз основа на които е предявено обвинение срещу г-н Абрашев, не съставляват престъпление, решава да прекрати производството срещу него. Прокурорът внася протест, а частният обвинител подава жалба. На 12 декември 2007 г. Старозагорският окръжен съд отменя определението за прекратяване на производството, като приема, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, поради което връща делото за разглеждане от друг състав.

37. На 4 март 2008 г. Старозагорският районен съд отново връща делото на прокуратурата, като сочи недостатъци в обвинителния акт.

38. На 29 април 2008 г. Старозагорската районна прокуратура отново внася обвинителен акт срещу г-н Абрашев.

39. Дава се ход на съдебното производство, при което се провеждат съдебни заседания на 26 септември, 12 ноември и 11 декември 2008 г. и на 18 февруари, 19 март и 23 април 2009 г. Едно съдебно заседание е отложено поради друга заетост на защитника на г-н Абрашев. На 23 април 2009 г. Старозагорският районен съд оправдава г-н Абрашев.

40. Прокурорът внася протест, а частният обвинител – жалба. Първото заседание пред Старозагорския окръжен съд е насрочено първоначално за 14 октомври 2009 г., но се налага да бъде отложено поради друга заетост на защитника на г-н Абрашев. То се провежда на 28 октомври 2009 г. Второто заседание е проведено на 2 декември 2009 г. На 7 януари 2010 г. Старозагорският окръжен съд отменя решението на първоинстанционния съд и връща делото на прокуратурата, като сочи, че обвинението срещу г-н Абрашев не е конкретизирано.

41. През февруари 2010 г. Старозагорската районна прокуратура отново внася обвинителен акт срещу г-н Абрашев.

42. На 11 август 2010 г. Старозагорският районен съд, като приема, че фактите, на които се основава обвинението срещу г-н Абрашев, не съставляват престъпление, решава да прекрати производството срещу него. Прокурорът внася протест, а частният обвинител подава жалба. След като разглежда протеста и жалбата на 20 октомври 2010 г., в окончателно решение от 6 януари 2011 г. Старозагорският окръжен съд потвърждава определението на първоинстанционния съд.

43. На 16 февруари 2011 г. пострадалата от твърдяното престъпление прави искане пред Главния прокурор за възобновяване на производството. На 18 април 2011 г. Главният прокурор прави искане пред Върховния касационен съд производството да бъде възобновено, като сочи, че при постановяването на определението на Старозагорския районен съд от 11 август 2010 г. и определението на Старозагорския окръжен съд от 6 януари 2011 г. са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Върховният касационен съд разглежда искането на 18 май 2011 г. На 28 юни 2011 г. съдът решава да възобнови производството по делото и да го върне на Старозагорския районен съд за разглеждане.

44. Старозагорският районен съд провежда пет заседания: на 17 октомври и 15 декември 2011 г. и на 13 февруари, 2 април и 21 май 2012 г. На последното от тези заседания съдът приема, че г-н Абрашев не е виновен в извършването на престъплението.

45. Прокурорът внася протест, а частният обвинител подава жалба. Няколко съдии от Старозагорския окръжен съд си правят отвод, тъй като вече са разглеждали делото. Съдът разглежда протеста и жалбата на 14 ноември 2012 г. и в решение от същата дата отменя оправдателната присъда на г-н Абрашев, намира го за виновен и го осъжда на девет месеца условно лишаване от свобода.

46. Г-н Абрашев и частният обвинител обжалват присъдата на основание нарушение на закона. Заседанието пред Върховния касационен съд е насрочено първоначално за 28 януари 2013 г., но е отложено по искане на защитника на г-н Абрашев и се провежда на 22 февруари 2013 г. В окончателно решение от 4 март 2013 г. Върховният касационен съд отменя присъдата на втората инстанция и оправдава г-н Абрашев.

B. Приложимо вътрешно законодателство

1. Инспекторатът към Висшия съдебен съвет

47. При изменението на Конституцията от 2007 г. е добавен нов член 132а, който предвижда създаването на Инспекторат към Висшия съдебен съвет. На Инспектората, който се състои от главен инспектор и десет инспектори, е възложено да проверява дейността на органите на съдебната власт, без да засяга независимостта на съдиите, прокурорите и следователите (чл. 132а, ал. 6). Той може да действа служебно или по инициатива на граждани, юридически лица или държавни органи (чл. 132а, ал. 7). Има правомощията да отправя сигнали до компетентните органи, да прави предложения и доклади до тях (чл. 132а, ал. 9). Главният инспектор и инспекторите се избират от Народното събрание с мнозинство две трети от народните представители; срокът на мандата на главния инспектор е пет години, а на инспекторите – четири години (чл. 132а, ал. 2 и 3).

48. Редът за избиране и освобождаване на инспекторите е изложен в чл. 42-53 от Закона за съдебната власт от 2007 г. („ЗСВ от 2007 г.“). Те трябва да бъдат юристи с високи професионални и нравствени качества (чл. 42, ал. 1). Главният инспектор трябва да има най-малко петнадесет години юридически стаж, а инспекторите – най-малко дванадесет години юридически стаж (чл. 42, ал. 2 и 3). Те нямат право да са ангажирани в редица дейности – бизнес или да членуват в политически партии, които биха могли да поставят под въпрос тяхната независимост (чл. 43 във връзка с чл. 18, ал. 1). Могат да бъдат освободени преди изтичане на срока на мандата им само ако: подадат оставка; срещу тях влезе в сила съдебен акт за извършено престъпление; при трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година; когато бъдат лишени от право да упражняват юридическа професия или дейност; при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и действия, които накърняват престижа на съдебната власт; или когато не прекратят дейността, която им е забранено да упражняват, докато заемат длъжността (чл. 48, ал. 1). Предложението за освобождаване се прави от най-малко една пета от народните представители (чл. 48, ал. 2). Възнаграждението на главния инспектор е равно на това на председател на отделение във Върховния касационен съд, а възнаграждението на инспекторите е равно на възнаграждението на съдия в този съд (чл. 51).

2. Измененията на ЗСВ от 2007 г.

49. На 6 април 2012 г. правителството внася в парламента законопроект за изменение на ЗСВ от 2007 г. В обяснителните бележки към законопроекта се казва следното:

„Бавното съдебно производство води до огромен брой решения на Европейския съд по правата на човека срещу България. В решенията си относно правото на справедлив съдебен процес в разумен срок, Европейският съд по правата на човека („ЕСПЧ“) набляга на необходимостта да се въведе ефикасно вътрешноправно средство за защита по отношение на такива нарушения. С цел да се осигури ефикасното упражняване на правото за справедлив съдебен процес в разумен срок, ЕСПЧ сочи в практиката си необходимостта да бъде въведено средство за защита, което да е способно да осигури обезщетение за вреди, произтичащи от забавяне на производството (компенсаторно средство за защита).

Установеният от ЕСПЧ системен проблем във връзка с прекомерната продължителност на производствата по наказателни и граждански дела в Република България изисква спешни законодателни мерки, така че да се въведат предложените от Европейския съд средства за защита.

С оглед на ефикасното използване на наличните ресурси, е разумно да се дадат правомощия на съществуващ орган, който има подобна компетентност, да установява нарушения и да определя обезщетения. Предвид на конституционно определените функции на Инспектората към Висшия съдебен съвет да проверява работата на органите на съдебната власт (чл. 132а, ал. 6 от Конституцията) и по-конкретно, неговото правомощие по чл. 54, ал. 1, т. 2 от ЗСВ [2007 г.] да проверява организацията по образуването и движението на съдебните, прокурорските и следствените дела и приключването им в установените срокове, проектозаконът предвижда създаването на специализирано звено към Инспектората. Това специализирано звено ще разглежда и ще се произнася по жалби относно нарушения, свързани с неразумна продължителност на приключили граждански, административни и наказателни дела, както и на прекратени досъдебни производства. Важна предпоставка за определяне на процедурата е конституционното задължение на Инспектората да извършва проверки по инициатива на граждани и юридически лица (чл. 132а, ал. 7 от Конституцията).

Правото да подадат жалба е предоставено на всички лица, които биха могли да претърпят вреди поради забавяния в производството: страните в съдебните производства (граждански, административни и наказателни) или лица, участници в наказателно производство в досъдебна фаза (обвиняеми, пострадали и юридически лица, претърпели вреди от престъплението).

Предвидената процедура ще представлява лек (опростен) начин да се получи защита. Няма да е необходимо жалбоподателят да представя доказателства – те ще бъдат събирани служебно от проверяващия състав; няма да се дължат такси; производството ще приключва в срок от шест месеца със споразумение, което ще дава възможност за бързо изплащане на обезщетението.

Тъй като предложената процедура предвижда лек и бърз способ за обезщетяване, е поставена горна граница за максималния размер на обезщетението. Тази горна граница е в съответствие с практиката на ЕСПЧ относно размерите на присъдените обезщетения по вече разгледани дела.

Преходните и заключителните разпоредби допускат процедурата да бъде прилагана по оплаквания, които вече са заведени пред ЕСПЧ.

Компенсаторното средство за защита трябва да има обратно действие, за да бъде достъпно за лица, които вече са пострадали от прекомерната продължителност на производствата, дори и преди влизането на закона в сила, включително и онези, които са подали жалби пред ЕСПЧ, ако Европейският съд все още не се е произнесъл по допустимостта на тези жалби.

Създаването на ефикасно средство за защита ще доведе до драстично намаляване на броя на жалбите пред ЕСПЧ и съответно, до по-малко решения, в които се установява нарушение на член 6 алинея 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.“

50. Проектозаконът минава на първо четене на 10 май 2012 г. и на второ четене на 7 юни 2012 г., когато е приет. Законът е обнародван в Държавен вестник на 3 юли 2012 г. С него се въвежда нова глава 3а в ЗСВ от 2007 г., озаглавена „Разглеждане на заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване делото в разумен срок“ и се състои от дванадесет члена. Новоприетите разпоредби, повечето от които влизат в сила на 1 октомври 2012 г., гласят:

Раздел І – Общи разпоредби

60a. (1) По реда на тази глава се разглеждат заявления на граждани и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

(2) Заявленията по ал. 1 се подават от граждани и юридически лица, които са:

1. страни по приключени граждански, административни и наказателни производства;

2. обвиняеми, пострадали или ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства;

(3) По реда на тази глава се определя и изплаща обезщетение в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека в размер не повече от 10 000 лв.

(4) Заявленията по ал. 1 се подават в 6-месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието.

(5) За заявленията се създава отделен регистър, който се публикува на интернет страницата на Инспектората към Висшия съдебен съвет.

(6) Не се дължи такса за разглеждане на заявления по реда на тази глава.

Раздел II – Съдържание и проверка на заявлението

60б. (1) Заявлението трябва да е написано на български език и да съдържа:

1. имената по документ за самоличност, единен граждански номер и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за българските граждани;

2. имената по документ за самоличност, личен номер на чужденец и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за чужденците;

3. фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице, изписани и на български език, седалището и последния посочен в съответния регистър адрес на управление и електронния му адрес;

4. посочване на акта, действието или бездействието, с което е извършено нарушението от съответния орган;

5. органа, до който се подава заявлението;

6. в какво се състои искането;

7. подпис на заявителя.

(2) Заявителят прилага декларация, че не е правил искане за обезщетение за същото нарушение и обезщетение не му е изплатено по друг ред.

Раздел III – Ред за разглеждане на заявленията

60в. (1) Проверката на заявленията по чл. 60а, ал. 1 се извършва от Инспектората към Висшия съдебен съвет, към който се създава специализирано звено.

(2) За експерти в специализираното звено се назначават юристи, които имат най-малко 5 години юридически стаж. Възнаграждението на експертите е равно на възнаграждението на съдия в районен съд.

(3) Главният инспектор разпределя постъпилите заявления на състав от инспектор и двама експерти на принципа на случайния подбор, като единият от експертите определя за докладчик.

(4) Ако заявлението не отговаря на изискванията на чл. 60б, ал. 1 и 2, на заявителя се изпраща съобщение за отстраняване на допуснатите нередовности в 7-дневен срок от получаване на съобщението.

(5) Ако заявителят не отстрани нередовностите, заявлението заедно с приложенията се връща.

60г. (1) За резултатите от проверката се съставя констативен протокол.

(2) Протоколът се подписва от членовете на проверяващия състав и съдържа данни за:

1. времето и мястото на съставянето му;

2. заявителя;

3. проверяващия състав;

4. делото, по което се съставя;

5. общия период на производството; за периода на забавяне, за което отговорност носи компетентният орган; за периода на забавяне, което се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител;

(3) В констативния протокол се отразява и становището на проверяващия състав по въпроса спазен ли е срокът по чл. 60a, ал. 4.

60д. Констативният протокол по чл. 60г се изготвя в 4-месечен срок от постъпване на заявлението, съответно от отстраняване на нередовностите по него. Протоколът заедно със заявлението и всички постъпили към него документи се изпраща незабавно на министъра на правосъдието.

60е. (1) Министърът на правосъдието или оправомощено от него лице въз основа на установените от проверяващия състав факти и обстоятелства отхвърля заявлението като неоснователно, когато

1. продължителността на производството не надхвърля разумния срок;

2. забавянето се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител.

(2) Когато правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, министърът на правосъдието или оправомощено от него лице определя размер на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя.

60ж. Проверката на обстоятелствата и произнасянето по заявлението се извършват в 6-месечен срок от постъпването му.

Раздел IV – Изплащане на обезщетенията

60з. Обезщетенията се изплащат въз основа на сключеното споразумение.

60и. Средствата, необходими за изплащане на сумите по сключените споразумения, се осигуряват от държавния бюджет.

60к. (1) Дължимите обезщетения по тази глава се изплащат от бюджета на Министерството на правосъдието.

(2) Министърът на финансите предоставя всяко тримесечие средства по бюджета на Министерството на правосъдието до размера на фактически изплатените обезщетения по ал. 1 за съответното тримесечие чрез промяна в бюджетните му взаимоотношения с централния бюджет.

60л. Лицата, получили обезщетение по реда на тази глава, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред.

Раздел V – Мерки за отстраняване на причините за нарушенията

60м. (1) Главният инспектор всяко тримесечие изпраща на Висшия съдебен съвет данни за установените нарушения, а министърът на правосъдието - за изплатените обезщетения.

(2) Висшият съдебен съвет всяко шестмесечие анализира причините за нарушенията и приема мерки за тяхното отстраняване.

(3) Висшият съдебен съвет публикува на интернет страницата си информацията по ал. 1 и 2.

51. Параграфи 34 и 35 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение предвиждат:

34. (1) В 6-месечен срок от влизането в сила на глава трета "а" или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека лицата, подали в Европейския съд по правата на човека жалби срещу нарушаване правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, могат да подадат заявление по реда на глава трета "а", освен в случаите, когато съдът вече се е произнесъл с решение по основателността на жалбата или е оставил жалбата без разглеждане като недопустима.

(2) Заявленията по ал. 1 се разглеждат в срок до 18 месеца от постъпването им.

35. За прилагането на глава трета "а" през 2012 г. Министерският съвет осигурява допълнителни бюджетни кредити по бюджетите на съдебната власт и на Министерството на правосъдието.

52. С постановление от 11 септември 2012 г., влязло в сила на 18 септември 2012 г. (Постановление № 209 от 11 септември 2012 г. за одобряване на допълнителни бюджетни кредити по бюджета на съдебната власт и по бюджета на Министерството на правосъдието за 2012 г.), Министерският съвет увеличава бюджета на съдебната власт с 300 000 лв., предназначени за създаването на специализираното звено, което да се занимава със заявленията по Глава 3а от ЗСВ от 2007 г. (т. 1 (1) от постановлението).

53. През септември 2012 г. Инспекторатът назначава няколко длъжностни лица и им възлага специализираното звено за разглеждане на заявленията по Глава 3а от ЗСВ от 2007 г. На 1 октомври 2012 г. Инспекторатът публикува на сайта си форма за заявлението и образец на декларацията по чл. 60б, ал. 2 от ЗСВ от 2007 г. (вж. параграф 50 по-горе). По-късно инсталира на сайта си програма, която дава възможност на заявителите да подават заявления по електронен път и да проследяват онлайн движението по тях.

3. Измененията на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г.

54. На 23 юли 2012 Правителството представя пред Народното събрание законопроект за изменение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („ЗОДОВ от 1988 г.“). В обяснителните бележки към законопроекта се казва:

„Анализът на решенията, в които Европейският съд по правата на човека установява нарушения по отношение на България, показва че са налице повтарящи се нарушения поради липсата на ефикасно вътрешноправно средство за защита, така че засегнатите лица да получат удовлетворение. По-конкретно, необходимо е да се създаде вътрешноправно средство за защита, даващо възможност на засегнатите лица да получат обезщетение за вредите, произтичащи от нарушение [на Конвенцията] от страна на държавата, на нейните органи или длъжностни лица. Установеното от страна на Съда, че законодателството на Република България не предвижда такова средство за защита, налага то да бъде създадено, като се разшири обхвата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди [1988 г.]. Това ще преодолее предишния подход – да се търси отговорност само при определени обстоятелства, довел до постановяването на много решения [на Съда] срещу България.

За тази цел се предлага да се направят следните изменения и допълнения към Закона:

...

2. Предложението да се добави нов чл. 2б цели да се разшири обхвата на Закона, така че да обхване и случаите на „забавено правосъдие“. Съгласно пилотните решения на Европейския съд по правата на човека по делото Фингър [цитирано по-горе] (касаещо граждански дела) и по съединените дела на Димитров и Хамънов [цитирано по-горе] (касаещи наказателни дела), които установяват нарушения на член 6, алинея 1 от Конвенцията, българските власти са длъжни в срок от дванадесет месеца (до 10 август 2012 г.) да въведат механизъм за разрешаване на системния проблем, свързан с „разумния срок“ на производствата. Предвидените изменения създават механизъм за обезщетение за вреди.

Гражданите и юридическите лица, чието право да бъдат разгледани и решени делата им в разумен срок е нарушено, могат да завеждат искове по чл. 2б само, ако са изчерпали административното производство за получаване на обезщетение по глава 3а от ЗСВ [2007 г.], но не са стигнали до споразумение.

Същевременно, в случаи на различни нарушения в едно и също производство, фактът, че лицето е завело иск за едно нарушение, не му пречи да търси обезщетение за нарушението на правото му на разглеждане на делото в разумен срок по дела, при които общата продължителност на производството е прекомерна.

3. ... По отношение на исковете за обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, [измененията] предвиждат, че такива жалби, предвид на предмета и характера им, следва да бъдат разглеждани от съда, който има местна компетентност според мястото, където съответното лице има настоящ адрес или седалище.

4. Предлага се да се добавят преходни разпоредби, съобразно които в срок от шест месеца от влизането в сила на Закона или от съобщението на регистратурата на Европейския съд по правата на човека, лица, чиито жалби [до Съда] са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и чиито производства са все още висящи пред националните съдилища, също могат да завеждат искове за обезщетение по чл. 2б.

По отношение на вече приключилите на национално ниво производства, в срок от шест месеца от влизането н сила на Закона или от съобщението на регистратурата на Европейския съд по правата на човека, лицата, чиито жалби [до Съда] са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита, могат да подадат заявления за обезщетение по реда на Глава 3а от ЗСВ [от 2007 г.].

Лицата, чиито досъдебни или съдебни производства на национално ниво са приключили към момента на влизане в сила на Закона и са изтекли по-малко от шест месеца от постановяването на окончателния акт, също ще имат право да подадат заявления за обезщетение по реда на Глава 3а от ЗСВ [от 2007 г.] в срок от шест месеца от влизането в сила на Закона.

Проектозаконът отразява предложенията на неправителствени организации, практиката на Европейския съд по правата на човека и препоръките на Комитета на министрите на Съвета на Европа, и с него Република България ще изпълни задълженията си като страна [по Конвенцията].“

55. Проектозаконът минава на първо четене на 26 септември 2012 г., а на второ четене на 28 ноември 2012 г., когато е приет. Законът за изменение и допълнение е обнародван в Държавен вестник на 11 декември 2012 г. и влиза в сила на 15 декември 2012 г. С него се изменят редица разпоредби на ЗОДОВ от 1988 г. По-конкретно се добавя нов чл. 2б, озаглавен „Отговорност за дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок“, който гласи:

“1. Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

2. Исковете по ал. 1 се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

3. Предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск и след приключване на производството.“

56. Нов чл. 7, изр. 2 предвижда исковете за обезщетение по чл. 2б да се предявяват пред съда по настоящия адрес или седалището на увредения.

57. Нов чл. 8, ал. 2 предвижда, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт от 2007 г. (вж. параграф 50 по-горе), но по тази процедура трябва да няма постигнато споразумение.

58. Параграфи 8 и 9 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение предвиждат:

“8. (1) В 6-месечен срок от влизането в сила на този закон или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека искове за обезщетение по чл. 2б могат да подават и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са все още висящи пред националните инстанции.

(2) В 6-месечен срок от влизането в сила на този закон или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са приключили пред националните инстанции, могат да подадат заявления за обезщетение по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт [от 2007 г.].

9. Право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт [от 2007 г.] в 6-месечен срок от влизането в сила на този закон имат и лицата, чиито национални досъдебни или съдебни производства са приключили към датата на влизане в сила на този закон и не са изтекли повече от 6 месеца от постановяването на окончателния акт.”

4. Други приложими разпоредби на ЗОДОВ от 1988 г.

59. Чл. 4 от ЗОДОВ от 1988 г. предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от атакувания акт, действие или бездействие. Върховният касационен съд и Върховният административен съд обаче приемат, че юридическите лица, каквито са търговските дружества, не могат да търпят неимуществени вреди и нямат право да получават обезщетение за такива вреди (вж. опр. № 271 от 19 март 2010 г. по гр. д. № 8/2010 г., ВКС, III г. о., и реш. № 7861 от 6 юни 2011 г. по адм. д. № 3689/2011 г., ВАС, III о.).

60. Чл. 9a, ал. 1 от Закона, добавен през април 2008 г. и влязъл в сила през май 2008 г., предвижда, че за делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от Министерския съвет. По тази тарифа, която е в сила, събираната от съдилищата такса по Гражданския процесуален кодекс е 10 лв. за първоинстанционни производства, 5 лв. за въззивни производства и 5 лв. за касационни производства. Таксата се плаща предварително (вж. опр. № 12420 от 4 октомври 2011 г. по адм. д. № 12302/2011 г., ВАС, III о.).

61. Чл. 10, ал. 2 от Закона в редакцията му след май 2008 г. предвижда, че ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло.

62. Чл. 10, ал. 3 от закона, която също е добавена през април 2008 г. и е влязла в сила през май 2008 г., предвижда, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Ответникът също така е длъжен да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.

63. В практиката си по чл. 10, ал. 2 и ал. 3, Върховният касационен съд и Върховният административен съд приемат, че тя е lex specialis по отношение на общите правила за разноските, съдържащи се в Гражданския процесуален кодекс, и че в случай на частично отхвърлен иск органът-ответник няма право да му бъдат присъдени разноски (вж. опр. № 12023 от 18 октомври 2010 г. по адм. д. № 11620/2010 г., ВАС, I о.; реш. № 785 от 2 март 2011 г. по гр. д. № 556/2010 г. ВКС, III г. о.; и опр. № 525 от 13 октомври 2011 г. по ч. гр. д. № 531/2011 г., ВКС, III г. о.).

5. Приложими разпоредби на Гражданския процесуален кодекс

64. Член 172, ал. 2 от ГПК от 1952 г. е заменен на 1 март 2008 г. от чл. 216, ал. 2 от ГПК от 2007 г., който има същия смисъл и предвижда, че когато с оглед на естеството на спорното право решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари, те се считат за необходими другари и извършените от някои от тях действия имат значение за всички тях.

65. Чл. 519 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. предвижда:

„1. Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения.

2. Паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното [държавно] учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото [държавно] учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.“

66. През март 2010 г. Омбудсманът на Републиката оспорва тази разпоредба пред Конституционния съд. Наред с другото той изтъква следните аргументи: че тя противоречи на няколко текста от Конституцията от 1991 г., на член 6, алинея 1 от Конвенцията и на член 1 от Протокол № 1. На 22 април 2010 г. Конституционният съд, като отбелязва, че омбудсманът няма право по чл. 150, ал. 3 от Конституцията от 1991 г. да иска от Конституционния съд да обявява, че закони противоречат на международни договори, по които България е страна, обявява искането за допустимо по отношение на противоконституционността на текста и недопустимо по отношение на твърденията за противоречие с Конвенцията и нейния Протокол. В решение от 21 декември 2010 г. (реш. № 15 от 21 декември 2010 г. по к. д. № 9/2010 г., обн. ДВ, бр. 5/2011 г.) Конституционният съд отказва да обяви за противоконституционен чл. 519 в частта му, която се отнася до държавните органи, но го обявява за противоконституционен в частта му за общините

C. Относими документи на Съвета на Европа

67. Комитетът на министрите разглежда измененията на ЗСВ от 2007 г. и на ЗОДОВ от 1988 г. на своето 1150-то заседание, проведено на 24‑26 септември 2012 г. Въз основа на информационен документ, изготвен от Отдела за изпълнение на решенията на Европейския съд по правата на човека (CM/Inf/DH(2012)27), Комитетът приема следното решение:

„Заместник-министрите

1. разгледаха с интерес ревизирания доклад за действие, представен от властите на 30.07.2012 г., с който се представя въвеждането на компенсаторно средство за защита по административен ред в областта на прекомерната продължителност на производствата, както и на проектозакон за въвеждането на компенсаторно средство за защита по съдебен ред в тази област;

2. одобриха съдържащата се в информационния документ CM/Inf/DH(2012)27оценка на средството за защита по административен ред и на проекта за средство за защита по съдебен ред, и поканиха българските власти да представят пояснения относно посочените в този информационен документ неизяснени въпроси;

3. поканиха българските власти да приемат бързо предложеното средство за защита по съдебен ред и да изменят разпоредбата относно обратното действие на средството за защита по административен ред, така че да се вземат предвид изискванията на Съда в това отношение;

4. решиха да декласифицират информационен документ CM/Inf/DH(2012)27;

5. решиха отново да разгледат тези случаи, включително и въпроса за мерките, целящи съкращаване на продължителността на съдебните производства, на едно от своите следващи заседания и поканиха властите да предоставят допълнителна информация също и по този въпрос.“

68. Комитетът на министрите разглежда отново измененията на своето 1157-мо заседание, проведено на 4-6 декември 2012 г. Въз основа на информационен документ, изготвен от Отдела за изпълнение на решенията на Европейския съд по правата на човека (CM/Inf/DH(2012)36), Комитетът приема следното решение:

„Заместник-министрите,

Във връзка с необходимите ефикасни правни средства за защита в тази област:

1. си припомниха решението си, прието на 1150-то им заседание (DH) (септември 2012 г.), съобразно което неотдавна приетото средство за защита по административен ред и предложеното средство за защита по съдебен ред в областта на продължителността на производствата, взети заедно изглежда са в състояние да отговорят на изискванията на практиката на Съда;

2. отбелязаха със задоволство приемането от Народното събрание на България на 28 ноември 2012 г. на законовите изменения, целящи въвеждането на горепосоченото средство за защита по съдебен ред; отбелязаха в тази връзка, че според представената информация, приетите разпоредби са идентични с вече разгледаните и оценени от Комитета, с изключение на онези, касаещи компетентните съдилища; поканиха властите да осведомяват Комитета относно влизането в сила на приетите разпоредби и да му предоставят техен превод;

3. отбелязаха с интерес представените от българските власти обяснения във връзка с някои неразрешени още въпроси, посочени в Информационен документ CM/Inf/DH(2012)27, по-конкретно относно намерението им да изменят разпоредбата за обратното действие на средството за защита по административен ред с изискванията на Съда в тази насока; поканиха ги да отговорят на други неизяснени още въпроси, съдържащи се в Информационен документ CM/Inf/DH(2012)36, а именно относно функционирането на компенсаторното средство за защита по административен ред;

...

7. поканиха властите да отговорят на други неизяснени още въпроси, посочени в Информационен документ CM/Inf/DH(2012)36 и решиха да го декласифицират.”

69. Информационният документ, на който се основава това решение (CM/Inf/DH(2012)36), беше изготвен на 27 ноември 2012 г. и гласи:

“...

I. Компенсаторни средства за защита, разработени в отговор на пилотните решения

A. Представяне на приетото административно компенсаторно средство за защита

1. Положителни аспекти на административното компенсаторно средство за защита

1. Законът за съдебната власт [от 2007 г.] предвижда, че заявленията за обезщетение поради прекомерната продължителност на съдебните производства следва да бъдат адресирани до министъра на правосъдието чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет. При разглеждането на тези искания министърът (или лице, упълномощено от него или нея) се подпомага от състав, включващ инспектор и двама експерти, работещи в специализирано звено на Инспектората. Срокът за разглеждане на заявленията е шест месеца. Процедурата е безплатна за заявителите.

2. Заявленията следва да бъдат подадени „срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт”, с които се нарушава правото всяко дело да бъде разгледано и решено в рамките на разумен срок. Властите са посочили, че тази формулировка няма да попречи на разглеждането на заявления относно забавяния, които не се дължат на пропуски от страна на отделни съдии или съдебни служители, а например на претоварването на съдебната система като цяло.

3. Критериите, които трябва да бъдат взети под внимание при разглеждането на заявленията, са общата продължителност на производството, забавянията настъпили по вина на властите, както и забавяния, за които отговарят заявителят и неговият представител (член 60г, алинея 2, точка 5). Основателността на жалбата и размера на обезщетението следва да бъдат определени с оглед на практиката на Съда.

4. Обезщетението следва да бъде изплатено от бюджета на Министерството на правосъдието. На всяко тримесечие Министерството на финансите възстановява на бюджета на Министерството на правосъдието средствата, платени като обезщетение.

Оценка:

5. Законът, предвиждащ административното средство за защита, задължава органа, който е компетентен да разглежда заявленията за обезщетение, да вземе предвид общата продължителност на производството и поведението на страните и на компетентните органи, в съответствие с практиката на Съда. Правната или фактическа сложност на делото и характера на правния интерес по делото не се споменават изрично, но общото позоваване на практиката на Съда е достатъчно, за да бъдат взети те под внимание. Освен това новите разпоредби изглежда са взели предвид практиката на Съда по отношение, наред с другото, на бързината на разглеждане, липсата на такси за подаване на исканията и наличието на специфични бюджетни разпоредби. В заключение, това административно средство за защита отчита в много голяма степен критериите, използвани от Съда за оценка на прекомерната продължителност на съдебните производства.

2. Въпроси, които поставя административното компенсаторно средство за защита

6. Въведеното административно средство за защита повдига редица въпроси, свързани с: (а) факта, че не се прилага за производства, които са висящи, (б) формулировката на разпоредбата, която урежда обратното действие на средството за защита, (в) способността на средството за защита да отговори на институционалните изисквания на член 13 от Конвенцията, (г) максималния размер на обезщетението и (д) изплащането на обезщетението. В това отношение следва да припомним, че Съдът постоянно посочва в своята практика, че дори ако даден вид вътрешноправно средство не отговаря напълно на изискванията на член 13, е възможно съвкупността от средства за защита, предвидени от вътрешното право, да отговарят на тези изисквания. Следователно въпросите, които повдига това средство за защита и неговите слабости, могат да бъдат разгледани в светлината на съдебното компенсаторно средство, прието на първо четене от българския парламент (за подробно представяне на съдебното средство за защита, виж параграфи 22-37 по-долу).

(a) Неприложимост на административното средство за защита по отношение на висящи производства

7. Административното средство за защита предвижда, че само страните по приключени съдебни и досъдебни производства имат право да подадат заявления за обезщетение в рамките на шест месеца от края на въпросното производство. Ако производството все още е висящо, страните трябва да изчакат то да приключи, за да подадат заявление до министъра на правосъдието, независимо от забавянията, които вече са натрупани. От друга страна, от информацията, представена от страна на българските власти, става ясно, че предложеното съдебно средство за правна защита срещу продължителността на производството ще бъде приложимо също и към производства, които са все още висящи.

Оценка:

8. Следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, че невъзможността да се използва дадено средство за защита при прекомерна продължителност на производства, които са все още висящи, може да направи това средство за защита неефективно. Следва също така да се припомни, че пилотните решения изискват въвеждането в рамките на срока, определен в диспозитива на решенията, на правно средство за защита, което е изцяло в съответствие с практиката на Съда. От това следва, че въвеждането само на административно средство с ограничено приложно поле не е достатъчно, за да се осигури пълното изпълнение на пилотните решения. Тази празнота, обаче, може да се преодоляна чрез незабавното въвеждане на съдебно средство за защита, което да е в пълно съответствие с изискванията на практиката на Съда, така както българските власти изглежда вече са предвидили.

(b) Формулировка на разпоредбата, която урежда обратното действие на средството за защита

9. Параграф 34, алинея 1 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за съдебната власт, който касае обратното действие на новото правно средство за защита, гласи следното (курсивът мой):

„В 6-месечен срок от влизането в сила на глава трета „а" или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека лицата, подали в Европейския съд по правата на човека жалби срещу нарушаване правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, могат да подадат заявление по реда на глава трета „а", освен в случаите, когато съдът вече се е произнесъл с решение по основателността на жалбата или е оставил жалбата без разглеждане като недопустима.”

Оценка:

10. Съгласно настоящата формулировка на параграф 34 новото средство няма да може да бъде използвано от жалбоподателите, чиито жалби са обявени за недопустими от Съда, без да се прави разграничение между различните основания за недопустимост. Тази разпоредба следва да бъде изменена, за да се посочи ясно, че това средство за защита ще бъде достъпно за лицата, чиито жалби, подадени преди неговото въвеждане, са обявени за недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Така че ако Съдът потвърди ефективността на новото средство за защита или на съвкупността от нови средства за защита, той ще бъде в състояние да обяви за недопустими жалбите, висящи пред него поради неизчерпване на това / тези средство/а за защита и съответните жалбоподатели ще могат да подадат заявления за обезщетение на национално равнище. Властите са посочили, че тази разпоредба ще бъде изменена в близко бъдеще, за да се гарантира, че жалбоподателите, чиито жалби са били обявени за недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, ще бъдат в състояние да използват ефективно това ново средство за защита на национално равнище. Очаква се получаването на информация относно срока за приемане на това изменение.

(c) Съответствие на средството за защита с институционалните изисквания на член 13 от Конвенцията

11. Новите разпоредби на Закона за съдебната власт [от 2007 г.] описват в значителни подробности процедурата за разглеждане на заявленията за обезщетение поради прекомерна продължителност на съдебните производства. При разглеждане на жалба относно прекомерна продължителност на съдебно производство относимите факти трябва да бъдат установени от състав, състоящ се от един инспектор от Инспектората към Висшия съдебен съвет и двама експерти, работещи в специализирано звено на Инспектората. Този състав съобщава своите заключения на министъра или на лицето, което той е оправомощил да действа от негово име.

12. Ако министърът на правосъдието или определеното от него лице установи, че изискването за разумен срок не е било нарушено, той трябва да отхвърли заявлението. Ако министърът или определеното от него лице установи, че изискването за разумен срок е било нарушено, той определя размера на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя. Заявители, които са подписали споразумение и са получили обезщетение съгласно тази процедура, не могат да предявяват иск за обезщетение в съдебно производство.

13. Законът за съдебната власт [от 2007 г.] не съдържа специфични разпоредби относно евентуален съдебен контрол на решенията за отхвърляне на заявленията или за предлагане на споразумение.

Оценка:

14. Следва да се припомни, че органът, упоменат в член 13, не е необходимо да бъде съдебен, за да се счита правното средство за защита за ефективно съгласно съдебната практика на Съда. Ефективността на средството за защита пред този орган се оценява в зависимост от гаранциите, които предоставя (виж, наред с други, Леандер срещу Швеция (Leander [v.] Sweden), 26 март 1987 г., параграф 77, серия А, № 116). По-специално органът, който взема решението, трябва да има "достатъчно независима гледна точка" (виж, наред с други източници, Силвър и други срещу Обединеното кралство (Silver and [O]thers [v.] the United Kingdom), 25 март 1983 г., параграф 116, серия А, № 61). Трябва също да се отбележи, че Съдът изисква по принцип органът, който отговаря за прилагането на вътрешноправното средство за защита, да бъде в състояние да се произнесе с „правно обвързващо решение” и като цяло се изисква някакъв елемент на изпълнимост (виж, наред с други източници, Леандър, цитирано по-горе, параграф 82). Както бе споменато по-горе, практиката на Съда показва, че дори и ако едно средство за защита не отговаря напълно на изискванията на член 13, съвкупността от средства за защита съгласно вътрешното право биха могли да отговарят на тези изисквания (виж, наред с други, Леандър, цитирано по-горе, параграф 77).

15. С оглед на наличната към момента информация не е ясно установено дали новата административна процедура по Закона за съдебната власт [от 2007 г.] може да се счита, че сама по себе си притежава необходимия „елемент на изпълнимост” и достатъчна „независимост”. Въпреки това, поради причините, изложени по-долу, ако незабавно се въведе ефективно съдебно средство за защита, съвкупността от средства за защита по принцип би могла да отговори на институционалните изисквания на член 13.

16. Според властите споразуменията, предлагани от министъра на правосъдието, следва да се разглеждат като правно обвързващи решения, тъй като съгласно изменения Закон за съдебната власт [от 2007 г.], министърът на финансите трябва да гарантира на Министерството на правосъдието предоставянето на финансиране до сумите, изплатени като обезщетение на заявителите. Въпреки това остава въпросът, дали решенията на министъра на правосъдието, взети по отношение на заявления за обезщетение, независимо дали са положителни или отрицателни, могат да бъдат считани като притежаващи правно обвързваща сила в случаите, в които няма сключено споразумение. Във всеки случай, според законопроекта за изменение на ЗОДОВ [от 1988 г.] (целящ въвеждането на съдебно средство за защита), заявителите, които не са успели в процедурата пред министъра на правосъдието, и заявителите, които са отказали да сключат споразумение, ще имат право да поискат обезщетение в рамките на съдебно производство (виж параграфи 29 и 30 по-долу). Предвид на това, изглежда, че – ако предвиденото съдебно средство за защита бъде прието, при отсъствието на споразумение искът може да бъде решен с окончателно и правно обвързващо решение в рамките на съдебно производство.

17. Що се отнася до въпроса за независимостта на органа, който взема решението, трябва да се припомни, че в едно дело срещу Чешката република Съдът е приел, че административното средство за защита е ефективно, тъй като лицата, които не са доволни от решението на Министерството на правосъдието относно заявленията им за обезщетение, могат да търсят компенсация в рамките на съдебно производство (вж. Вокурка срещу Чешката република (Vokurka [v.] the Czech Republic) (реш.), №40552/02 година, параграф 60, 16 октомври 2007 г.). Така че ако бъде въведено само административно средство, наличието на съдебен контрол върху решенията на министъра на правосъдието може да се окаже от решаващо значение, за да се счете, че средството за защита отговаря на институционалните изисквания на практиката на Съда. От друга страна, ако без забавяне се въведе ефективно съдебно средство за защита, както е предвидено от българските власти, съвкупността от тези два способа по принцип би могла да отговори на институционалните изисквания на член 13, дори и при липсата на съдебен контрол върху решенията на министъра.

(d) Максимален размер на обезщетението

18. Съгласно Закона за съдебната власт [от 2007 г.], обезщетението не може да надхвърля сумата от 10 000 лева (BGN) (5 112,92 евро (EUR)).

Оценка:

19. Що се отнася до цитирания по-горе максимален размер на обезщетението, може да има ситуации, в които тази сума ще е по-ниска от сумите, присъждани като обезщетение от Съда. Посочената сума в размер до 5 112,92 евро изглежда достатъчна в светлината на решенията на Съда срещу България, касаещи продължителността на съдебното производство, за да компенсира адекватно неимуществените вреди, възникнали в по-голямата част от делата, свързани с прекомерна продължителност на производството в България. Освен това ако без забавяне се въведе ефективно съдебно средство за защита, както е предвидено от българските власти, съвкупността от нововъведените средства по принцип би била достатъчна, за да се осигури адекватно равнище на обезщетение във всички ситуации, тъй като законопроектът относно въвеждането на съдебно средство за защита не предвижда максимален размер на обезщетението.

(e) Срок и процедура за изплащане на обезщетението

20. Законът за съдебната власт [от 2007 г.] предвижда специален механизъм за финансиране по отношение на изплащането на обезщетения за прекомерна продължителност на производството (виж параграф 4 по-горе). Не се съдържат специални разпоредби относно процедурата за изплащане на обезщетенията. В отговора си на въпросите, посочени в меморандум CM/Inf/DH(2012)27 (виж DH-DD(2012)977), властите са посочили, че са предвидени бюджетни средства и други мерки, за да се избегне забавяне в изплащането на обезщетенията.

Оценка:

21. Практиката на Съда изисква изплащането да се извършва не по-късно от шест месеца след като съдебното или друго решение в тази връзка е станало изпълнимо. Като се има предвид значението, което Съдът придава на това изискване, би било полезно на Комитета да се предостави подробна информация за процедурата по изплащането и за сроковете, в които плащанията се извършват на практика.

B. Представяне на предложеното компенсаторно съдебно средство за защита

22. Настоящото представяне се основава на превод на законопроекта за изменение на ЗОДОВ от 1988 г., представен от българските власти на 30.07.2012 г. (виж DH-DD(2012)732). Съдебното средство за защита, прието на първо четене от българския парламент, изглежда отговаря по принцип на основните изисквания на съдебната практика на Съда в областта на компенсаторните средства за защита при прекомерна продължителност на производството. Въпреки това изглежда, че са необходими някои пояснения.

(a) Приложно поле на правното средство за защита

23. Член 2б на законопроекта за изменение на ЗОДОВ [от 1988 г.]  предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, причинени на физически и юридически лица от нарушения на предвиденото в член 6, алинея 1 от Конвенцията право делата да бъдат разглеждани и решавани в разумен срок, извършени от органите на съдебната власт. Исковете се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс. Съдът следва да вземе предвид правната и фактическа сложност на делото, поведението на ищеца, поведението на другите страни и участници в производството и поведението на компетентните органи, характера на правния интерес по делото, както и общата продължителност на производството. Предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск за обезщетение за вреди и след приключване на производството. Властите потвърдиха, че обхватът на съдебното средство за защита включва действията на прокурорите и следователите, както и на разследващите полицаи (които са споменати в параграф 9 от преходните и заключителни разпоредби на законопроекта за изменение на ЗОДОВ [от 1988 г.]).

24. Що се отнася до въпроса за приложимостта на за съдебното средство за защита по отношение на процедури, свързани с изпълнението на съдебните решения, трябва да се отбележи, че по-голямата част от изпълнителните производства в България се провеждат от частни съдебни изпълнители, чиято гражданска отговорност може да бъде ангажирана в случай на вреда, причинена от дейността им. Що се отнася до държавните съдебни изпълнители, въпреки че техният статут е уреден от Закона за съдебната власт [от 2007 г.], те не са магистрати. Поради това не е ясно дали действията им са включени, или не, в приложното поле на предложеното съдебно средство за защита.

Оценка:

25. Изглежда, че обхватът на предложеното съдебно средство за защита отговаря на относимите изисквания на практиката на Съда. Проектът на член 2б се отнася до нарушение на изискването за разумен срок по вина на органите на съдебната власт. Въпреки че тази разпоредба не споменава изрично забавянията, причинени от разследващи полицаи, българските власти са посочили, че забавянията, които са настъпили във фазата на досъдебното производство и за които отговарят разследващи полицаи, ще попаднат в обхвата на съдебното средство за защита. Би било полезно да се изясни дали това е така и по отношение на действията на държавните съдебни изпълнители, отговорни за изпълнението на съдебните решения.

(b) Процедура по разглеждане на иска: продължителност и приложими съдебни такси

26. Законопроектът за изменение на ЗОДОВ [от 1988 г.] предвижда, че исковете ще бъдат разглеждани по реда на Гражданския процесуален кодекс [от 2007 г.]. Съгласно българското законодателство граждански спор може да бъде разгледан от три съдебни инстанции.

27. Съгласно разпоредбата на член 10 от ЗОДОВ [от 1988 г.] за предявяване на иск по реда на Закона се дължи проста съдебна такса, която е 10 лева за физически лица и 25 лева за юридически лица (5,12 евро и 12,82 евро). Ищецът трябва да заплати всички съдебни разноски, направени в производството, само ако искът му е изцяло отхвърлен или ако извърши оттегляне или отказ от целия иск. Ако съдът уважи иска, изцяло или частично, ответникът следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски, свързани с производството, включително и внесената от ищеца държавна такса. Ако искът е уважен частично, ищецът получава само частично възстановяване на платените адвокатски разноски. Властите са уточнили, че в съответствие с вътрешната съдебна практика, ако искът е частично отхвърлен, ищецът не следва да плати частта от адвокатските разноски, направени от ответника.

Оценка:

28. Един от принципите, посочени в пилотните решения, е че искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок. Съдът е посочил в тази връзка, че „следва да се обмисли възможността разглеждането на тези искове да бъде извършвано по специални правила, които се различават от тези, които уреждат обикновените искове за обезщетения за вреди, за да се избегне риска, в случай че се разглеждат съгласно общите правила на Гражданския процесуален кодекс, средството за защита да се окаже недостатъчно бързо”. Въпреки това въвеждането на такива специални правила не е посочено като изискване за ефективността на бъдещото средство или съвкупност от средства за защита. Следователно липсата на такива специални правила сама по себе си не поставя под въпрос ефективността на предложеното съдебно средство за защита. Освен това приетото административно средство за защита, ако се прилага правилно, може да осигури бърза защита на много потенциални заявители.

29. Що се отнася до изискването, посочено в пилотните решения, че правилата, уреждащи разноските, не трябва да налагат прекомерна тежест за страните, когато искът им е основателен, изглежда, че дори ако искът е частично отхвърлен, ищците по уважената част не следва да бъдат задължени да заплащат свързаните с производството разноски и частта от адвокатските разноски, направени от ответника, и че техните държавни такси следва да бъдат възстановени.

(c) Необходимост от изчерпване на административното средство за защита при определени обстоятелства

30. Страните по приключили съдебни производства ще трябва да изчерпят административното средство за защита преди подаването на съдебен иск. Съгласно параграф 8, алинея 2 от законопроекта за изменение на ЗОДОВ от 1988 г., съдебното средство за защита не е на разположение на заявителите, които са сключили споразумение в административната процедура.

Оценка:

31. Както бе споменато по-горе, един от принципите, посочени в пилотните решения, е че искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в рамките на разумен срок. Изглежда, че изискването определена категория заявители да изчерпят административното средство за защита преди да се възползват от съдебното средство за защита, няма да има значително влияние върху бързината на процеса по присъждане на обезщетение като цяло, защото изглежда, че административната фаза може да бъде много кратка (виж шестмесечния срок за разглеждане на заявленията, параграф 1 по-горе).

(d) Обратно действие

32. Параграф 8, алинея 2 от преходните и заключителните разпоредби на проектозакона за изменение на ЗОДОВ [от 1988 г.] предвижда, че лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и съдебните производства, в които те са участвали, са приключили, ще бъдат в състояние да подадат административно заявление за обезщетение в срок от шест месеца от влизането в сила на измененията в закона или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека. При същите условия жалбоподателите пред Съда, чиито жалби са били отхвърлени поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и които са страни по висящи производства на национално ниво, ще бъдат в състояние да подадат искове пред съда за обезщетение.

33. Съгласно параграф 9 от преходните и заключителни разпоредби на проектозакона за изменение на ЗОДОВ [от 1988 г.], страните в производства, които са приключили по-малко от шест месеца преди влизането в сила на законопроекта, също ще имат достъп до съдебното средство за защита.

Оценка:

34. Разпоредбите относно обхвата на обратната сила на предложеното съдебно средство за защита изглежда отговарят на препоръките, дадени от Съда съгласно член 46 в пилотните решения.

(e) Срок и процедура за плащане на обезщетение

35. За разлика от Закона за съдебната власт [от 2007 г.], законопроектът за изменение на ЗОДОВ [от 1988 г.] не предвижда специфични бюджетни разпоредби относно изплащането на обезщетения поради прекомерна продължителност на производството. В отговора си на въпросите, посочени в меморандум CM/Inf /DH(2012)27 (виж DH-DD(2012)977), властите са посочили, че се предвижда измененията на ЗОДОВ [от 1988 г.] да бъдат съпроводени с предоставянето на бюджетни средства на съответните институции.

36. Изглежда, че съгласно съответните бюджетни правила, плащането на обезщетения, присъдени в случай на уважен иск срещу съда /прокуратурата, трябва да бъде направено от бюджета на съответния съд/ на прокуратурата. Също така, член 250 от Гражданския процесуален кодекс предвижда, че лицата, които имат финансови претенции срещу държавни органи, трябва да представят изпълнителния лист във финансовия отдел на съответната институция, за да получат плащане. Плащанията се извършват от средствата, предвидени за тази цел в бюджета на институцията. Ако няма налични средства, през следващата година трябва да се предоставят бюджетни средства за тази цел.

Оценка:

37. Както бе споменато по-горе в параграф 21, практиката на Съда изисква плащането да се извърши не по-късно от шест месеца от момента, в който съдебното решение е станало изпълнимо. Като се има предвид значението, придавано от Съда на това изискване, би било полезно на Комитета да бъде своевременно предоставена информация за точното съдържание на бюджетните разпоредби, приети от властите, за да се гарантира финансирането на обезщетения поради прекомерна продължителност на производството и за всяка друга мярка, насочена към избягване на закъсняло плащане на обезщетение.

...

Заключение

65. В светлината на наличната информация, изглежда, че административно средство за защита, влязло в сила на [01.10.2012 г.], представлява много положителна стъпка напред в посока към изпълнение на пилотните решения на Съда. Това средство само по себе си не отговаря на всички изисквания на Конвенцията, но по-голямата част от нерешените въпроси могат да бъдат решени от предложеното съдебно средство за защита в областта на прекомерната продължителност на производството, ако последното бъде прието без забавяне. Така, както изглежда, съвкупността от тези два способа по принцип съответства на основните изисквания на практиката на Съда. Поради това би било полезно българските власти да бъдат поканени да приемат незабавно съдебното средство за защита и да бъдат насърчени да предприемат необходимите мерки, за да се осигури прилагането на новите средства в съответствие със съдебната практика на Съда. Също така би било полезно да се насърчат властите да продължат своята работа по въвеждането на средство за защита, което позволява да се иска ускоряване на наказателното производство. ...”

ОПЛАКВАНИЯ

70. Г-жа Вълчева се оплаква по член 6, алинея 1 от Конвенцията, че наказателното производство срещу нея е продължило неразумно дълго.

71. Г-н Абрашев се оплаква по член 6, алинея 1 от Конвенцията, че наказателното производство срещу него е продължило неразумно дълго.

72. Също така той се оплаква по член 13 от Конвенцията, че не е имал ефикасно вътрешноправно средство за защита в това отношение.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО

A. Предварителни съображения

73. Тъй като двете жалби се основават на сходни факти и тъй като в по-голямата си част съдържат еднакви оплаквания, Съдът намира, че е подходящо да ги съедини съобразно Правило 42, алинея 1 от Правилника.

74. Жалбоподателката по първата жалба, г-жа Вълчева, не представя отговор на становището на Правителството и не подава искания за справедливо обезщетение в определения от Съда срок. Нещо повече, тя към този момент не е отговорила на напомнянето от страна на Съда, изпратено с препоръчана поща и получено от нея, че е пропуснала срока и не е поискала удължаването му. Ето защо възниква въпросът, дали г-жа Вълчева все още има намерение да поддържа жалбата си и дали Съдът би следвало да заличи тази жалба от списъка на делата на основание член 37, алинея 1 б. (а) от Конвенцията. Обаче тъй като Съдът намира поради причините, които ще бъдат изтъкнати по-долу, че жалбата е във всички случаи недопустима, не е необходимо да се произнася по този въпрос. Нещо повече, тъй като разглежданата жалба е по производство след постановяването на пилотно решение, Съдът смята, че уважаването на човешките права изисква той да продължи да разглежда този въпрос (член 37, алинея 1 от Конвенцията в края).

B. Продължителността на производството

75. Във връзка с оплакванията им относно продължителността на производството по делата им, жалбоподателите се позовават на член 6, алинея 1 от Конвенцията, който предвижда следното в относимата си част:

„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ..., има право на справедливо ... гледане на неговото дело в разумен срок ...“

1. Твърденията на страните

(a) Първоначалното становище на Правителството

76. Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита. То изтъква, че след пилотните решения на този Съд по делата Фингър (цитирано по-горе) и Димитров и Хамънов (цитирани по-горе) са приети нови законови разпоредби, които предвиждат две средства за защита по отношение на неразумната продължителност на производствата. Първото средство за защита се регулира от добавените текстове в ЗСВ от 2007 г. и има обратно действие, така че лицата, които вече са подали жалби пред този Съд, но още няма произнасяне по допустимостта на жалбите им, могат да го използват. Второто средство за защита по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. също има обратно действие. Тези две средства изцяло са съобразени с пилотните решения на Съда и с препоръките на Комитета на министрите. Първото се използва активно, като вече са подадени седемдесет и пет заявления за обезщетение, разгледани са от Инспектората към Висшия съдебен съвет и са представени на министъра на правосъдието за разглеждане. Единадесет от тях са приети за основателни и за някои от тях са направени предложения за сключване на споразумение. Първото споразумение е сключено на 4 март 2013 г. Жалбоподателите по настоящото дело също са можели да се възползват от тази възможност и да получат адекватно обезщетение за твърдяната прекомерна продължителност на производството по тяхното дело.

(b) Становището на г-н Абрашев

77. Г-н Абрашев твърди, че нововъведените средства за защита не са ефикасни и не отговарят на изискванията в пилотните решения. Първият им недостатък е, че са предназначени само да предоставят обезщетение за забавяне, но не могат да бъдат използвани за ускоряване на производството. Второ, съобразно преобладаващата практика на Съда, достъпността на ефикасни вътрешноправни средства за защита следва да бъде оценявана във връзка с момента на подаване на жалбата, а двете средства за защита са въведени след като Правителството е уведомено за жалбата му.

78. Административното средство за защита по ЗСВ от 2007 г. не предвижда открито и спорно производство, а това е в нарушение на изискването в пилотните решения, съобразно което процесуалните разпоредби, регулиращи такова средство за правна защита, трябва да съответстват на принципа за справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията. Освен това органът, който определя размера на обезщетението, не само че не е независим от изпълнителната власт, а е част от нея. Не са налице гаранции, че ще бъде спазен шестмесечният срок за разглеждане на заявленията за обезщетение, нито че то ще бъде своевременно изплатено. Изискването по чл. 60б, ал. 1 и ал. 4 от ЗСВ от 2007 г. да се посочи акта, действието или бездействието, за които се твърди, че представляват нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок, е неясно и не е възможно то да бъде изпълнено, тъй като по повечето дела това нарушение се дължи на многобройни такива актове, действия или бездействия. По този начин, вместо да е налице безпрепятствен достъп до проста и бърза процедура, потърпевшите от неразумните забавяния ще трябва да прибягват до услугите на адвокат, запознат с практиката на Съда. Проблемът се мултиплицира и от липсата на ясни критерии за определяне на размера на обезщетението. Освен това е определена горна граница на обезщетението в размер от 10 000 лв., която при някои случаи може да се окаже твърде ниска и да попречи да бъдат определяни суми, подобни на присъжданите от този Съд. Тъй като обезщетението трябва да се изплаща от бюджета на Министерство на правосъдието, не може да се разчита, че министърът безпристрастно ще определя неговия размер. Този недостатък не може да бъде преодолян, тъй като ЗСВ не предвижда съдебен контрол върху решението на министъра относно размера на обезщетението. Не е възможно принудително изпълнение на обезщетенията срещу Министерство на правосъдието, ако то не ги изплати доброволно. Единствената възможност, с която разполагат лицата в случаите, когато министърът определи явно несправедлив размер на обезщетението, е да откажат да сключат споразумението.

79. До съдебното средство за защита по ЗОДОВ от 1988 г. може да се прибегне само ако вече е използвано административното средство по ЗСВ от 2007 г. Исковете по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. трябва да се разглеждат по нормалната процедура пред три съдебни инстанции, без да се предвиждат съкратени срокове, което в повечето случаи става много бавно. Това би могло да доведе до положение, при което производството по обезщетението да се окаже по-дълго от производството, за продължителността на което се иска обезщетение.  Такива искове често биха били насочени срещу съда, който ги разглежда, което би породило необходимост делото да бъде прехвърлено на друг съд, което ще доведе до още по-голямо забавяне. Сумите за обезщетение се изплащат от бюджета на съдилищата, които са ги присъдили, което би могло да породи съмнения относно безпристрастността на тези съдилища. Всъщност този въпрос е посочен в двете пилотни решения. Друг проблем е подходът на българските съдилища към начина на доказване на неимуществените вреди в производството по ЗОДОВ от 1988 г.: често той е твърде формализиран, искат се свидетелски показания, за да се докаже наличието на такива вреди и не се взема под внимание кумулативния ефект на всички фактори при преценката на размера им. Освен това съобразно преобладаващата съдебна практика, юридическите лица нямат право на обезщетение за неимуществени вреди. Също така не са установени критерии за преценка на размера им, което се доказва освен от други факти и от няколко дела, по които този Съд е приел, че присъдени от българските съдилища обезщетения са неразумно ниски.

80. Общите за двете средства за защита недостатъци са липсата на срок за изплащане на обезщетението; невъзможността за принудително изпълнение, ако обезщетението не бъде доброволно изплатено от властите; и отсъствието на установена съдебна практика по новите разпоредби на ЗОДОВ от 1988 г. и ЗСВ от 2007 г.

(c) Допълнително становище на Правителството

81. Правителството твърди, че предприема стъпки да въведе както ускоряващи, така и компенсаторни средства за защита във връзка с прекомерната продължителност на производствата, но че предметът на настоящото дело, който касае вече приключили производства, се свежда до преценяване на ефективността на компенсаторните средства за защита. Целта на новите средства за защита по ЗОДОВ от 1988 г. и ЗСВ от 2007 г. е да се поправят нарушения, които вече са извършени. Истина е, че те са въведени след подаването на жалбите, но това е станало във връзка с пилотните производства; практиката на Съда при такива обстоятелства е, че по принцип трябва да бъдат изчерпани нововъведените вътрешноправни средства за защита.

82. Правителството насочва вниманието към изготвения от Отдела за изпълнение на решенията информационен документ и твърди, че срокът за разглеждане на заявленията за обезщетение по чл. 60а и следващите от ЗСВ от 2007 г. се спазва добросъвестно както от Инспектората към ВСС, така и от министъра на правосъдието. Средната продължителност на разглеждането на такива заявления е около четири месеца, а в някои случаи и по-малко от три месеца.

83. Не е вярно, че непосочването от страна на заявителя на акта, действието или бездействието, за които се твърди, че представляват нарушение на правото за разглеждане на делото в разумен срок, би довело до неразглеждане на неговото заявление за обезщетение. Инспекторатът не подхожда формално към този въпрос и разглежда всички заявления, при които могат да бъдат идентифицирани производствата, по които са подадени те. Инспекторатът разглежда задълбочено развитието на тези производства, без да изисква от заявителите да представят доказателства в подкрепа на твърденията си. Правителството дава пример за непълно заявление, по което е прието, че е основателно, и по което вече е сключено споразумение, като заявителят вече е получил обезщетението по това споразумение.

84. Горната граница за размера на обезщетението не е проблем. Също така няма основания да се подозира, че министърът на правосъдието би бил пристрастен при определяне на размера на обезщетението, тъй като паричните средства само за удобство на администрацията минават през бюджета на министерството, но в крайна сметка те идват, както е предвидено в чл. 60к, ал. 2 от ЗСВ, от 2007 г., от централния държавен бюджет. Министерството е изготвило много подробни вътрешни правила за определяне на размера на обезщетението и тези правила напълно съответстват на практиката на Съда по член 6, алинея 1 от Конвенцията.

85. Липсата на възможност за принудително изпълнение на плащането на обезщетението не е от решаващо значение, тъй като има тримесечен срок, след който започва да тече лихва със законно установен размер. Това е достатъчно да бъдат гарантирани интересите на заявителите в случаите на забавено плащане. При всички случаи Министерство на правосъдието полага усилия да изплати обезщетенията далеч преди изтичането на този срок. Правителството посочва първите единадесет случая, при които обезщетението е изплатено в срок от един до шест дни след сключване на споразумението.

86. Правителството заявява още във връзка със средството за защита по ЗОДОВ от 1988 г., че съобразно чл. 7 от този нормативен акт заявителите имат право да изберат пред кой съд да заведат иска си, което предотвратява възможността исковете относно продължителността на производствата да бъдат разглеждани от състави, участващи в оспорваните производства. Налице е също и възможност делото да бъде изпратено на друг съд и това обикновено е бърза процедура. Неоснователни са опасенията на жалбоподателя относно пристрастността на съдилищата, разглеждащи искове по чл. 2б от ЗОДОВ. Изплащаните като обезщетения суми идват от отделен източник в бюджета на всеки съд и не биха оказали влияние върху размера на възнаграждението на засегнатите съдии. Освен това в този текст изрично се казва, че както гражданите, така и юридическите лица могат да искат обезщетение за неимуществени вреди, като са изложени критериите за определяне на размера му. Нещо повече, Конвенцията има пряко приложение в българското право, което означава, че разглеждащите такива искове съдилища трябва да имат предвид практиката на Съда, когато се произнасят по тези въпроси.

87. И накрая, Правителството заявява, че през първите седем месеца от действието на средството за защита по ЗСВ от 2007 г. са подадени и обработени сто и четиринадесет заявления. Седемдесет и седем от тях са недопустими (главно поради неспазване на срока или поради това, че се отнасят до все още висящи производства), четиринадесет са неоснователни, а двадесет и три са основателни. От тях дванадесет вече са приключили със споразумения, а споразуменията по други десет от тях са в процес на приключване. Има само една преписка, по която заявителят е отказал споразумение. Що се отнася до средството за защита по ЗОДОВ от 1988 г., пет месеца – времето, от което действа това средство за защита – са твърде кратък срок, за да се изгради стабилна съдебна практика. Освен това, тъй като административното средство за защита действа достатъчно добре, много малко лица прибягват до искове по ЗОДОВ от 1988 г.

2. Преценката на Съда

(a) Общи съображения

88. По силата на член 1 от Конвенцията, който гласи: „Βисокодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция“, главното задължение за спазването и прилагането на гарантираните права и свободи е възложено на националните власти. Поради това механизмът за подаване на оплаквания пред Съда е субсидиарен по отношение на националните системи за гарантиране на човешките права. Този субсидиарен характер е отразен в член 13 и член 35 алинея 1 от Конвенцията (вж. измежду други източници Гржинчич с/у Словения (Grzinčič v. Slovenia), № 26867/02, пар. 82, ЕСПЧ ECHR 2007‑V (извадки) и неотдавнашното Узун с/у Турция (Uzun v. Turkey) (реш.), № 10755/13, пар. 37, 30 април 2013 г.).

89. Член 35, алинея 1 (предишен член 26) от Конвенцията предвижда в относимата му част:

„Съдът може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита, в съответствие с общопризнатите норми на международното право...“

90. Изложеното в тази клауза правило, което обичайно се сочи като правилото за изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита, е добре установено в международното право и, както беше отбелязано по-горе, е неразделна част от функционирането на установената по Конвенцията система за защита. Съобразно това правило държавите не отговарят пред международен орган за своите действия или бездействия преди да са имали възможността да разрешат правилно въпросите чрез своята собствена правна система. Ето защо онези, които желаят да сезират контролната юрисдикция на Съда с оплаквания срещу Договаряща държава, са длъжни първо да използват предвидените в националната правна система средства за защита. В тази връзка Съдът би подчертал, че той няма компетентност, нито е редно предвид на функцията му като международен съд, да се произнася по голям брой дела, по които е необходимо да се установяват основни факти или да се изчисляват парични обезщетения – по принцип и такава е и ефективната практика, двете би следвало да влизат в компетентността на вътрешните юрисдикции (вж. Демопулос и други с/у Турция (Demopoulos and Others v. Turkey) (реш.), [ГК], №№ 46113/99, 3843/02, 13751/02, 13466/03, 10200/04, 14163/04, 19993/04 и 21819/04, пар. 69, ЕСПЧ 2010).

91. Съобразно правилото за изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита, нормалната практика би била жалбоподателите да се обръщат към средствата за защита, които са налични и са достатъчни да им осигурят удовлетворение по отношение на твърдените нарушения. Наличието на тези средства за защита трябва да бъде достатъчно сигурно не само на теория, но и на практика, така че ако това условие не е изпълнено, те няма да притежават изискуемата достъпност и ефективност (пак там, пар. 70 и други позовавания). Обаче наличието просто на съмнения относно изгледите за успех на конкретно средство за защита, което очевидно не е безполезно, не е основание да не се изчерпят вътрешноправните средства за защита (вж. като неотдавнашен източник Узун, цитирано по-горе, пар. 38 в края).

(b) Достъпност и ефективност на новите средства за защита

92. Първият въпрос, по който трябва да се произнесе Съдът, е дали двете нови средства за защита сами по себе си, или взети заедно, са достъпни и ефективни по смисъла на член 35 алинея 1 от Конвенцията.

93. В двете пилотни решения (Фингър, пар. 130 и Димитров и Хамънов, пар. 125, двете цитирани по-горе) Съдът заявява, че средството или средствата за защита относно продължителността на производствата, които трябва да се въведат в България, следва да имат следните характеристики:

(a) регулиращите процесуални правила за разглеждането на искове относно продължителността на производствата трябва да отговарят на принципа за справедливост, заложен в член 6 от Конвенцията;

(b) правилата относно разходите не трябва да поставят прекомерно бреме върху страните в производствата, когато искането им е основателно;

(c) искането за обезщетение трябва да бъде разгледано в разумен срок. В тази връзка може да се обмисли разглеждането на такива искания да бъде регулирано с особени правила, които се различават от общите правила за искове за вреди, за да се избегне опасността средството за защита да не бъде достатъчно бързо, ако исковете се разглеждат по общите правила на гражданското съдопроизводство;

(d) размерът на обезщетението не трябва да бъде неразумен в сравнение с присъжданите от Съда суми по сходни дела. Във връзка с този критерий следва да се отбележи, че вътрешните власти или съдилища очевидно са в по-добра позиция от Съда да определят наличието и размера на имуществените вреди. По отношение на неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че прекомерно дългите производства ще причинят такава вреда. Макар че в някои случаи продължителността на производството може да доведе само до минимални неимуществени вреди или изобщо да няма неимуществени вреди, разглеждащият въпроса вътрешен орган или съд ще трябва да мотивира решението си да присъди по-ниско обезщетение или въобще да не присъди такова, като посочи достатъчно основания за това в съответствие с критериите, изложени в практиката на Съда. В този смисъл следва допълнително да се подчертае, че презумпцията, че прекомерно продължителните производства водят до неимуществени вреди, е приложима както към физически, така и към юридически лица;

(e) обезщетението трябва да бъде изплатено бързо и в общи линии не по-късно от шест месеца от датата, на която актът, който го определя, става изпълним.

94. Също така Съдът заявява, че за да бъде наистина ефективно и да съответства на принципа на субсидиарност, е необходимо компенсаторното средство за защита да има обратно действие и да дава удовлетворение за забавяния, които предхождат въвеждането му както по отношение на висящи производства, така и по отношение на производства, които са приключили, но по които лицата, срещу които са повдигнати обвинения за извършване на престъпление, вече са подали жалба до Съда или могат да сторят това (вж. Фингър, пар. 131 и Димитров и Хамънов, пар. 126, двете цитирани по-горе).

95. В отговор България въведе две компенсаторни средства за защита: административно по новите текстове на чл. 60а и следващите от ЗСВ от 2007 г. и съдебно по новия чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г.

96. Съдът отбелязва още от началото, че държавите могат да изберат да въведат само компенсаторно средство за защита по отношение на прекомерната продължителност на производствата, без това средство автоматично да се счита за неефективно (вж. Мифсуд с/у Франция (Mifsud v. France) (реш.) [ГК], № 57220/00, пар. 17, ЕСПЧ 2002‑; Жунич с/у Словения (Žunič v. Slovenia) (реш.), № 24342/04, 18 октомври 2007 г.; Фахрединов и други с/у Русия (Fakhretdinov and Others v. Russia) (реш.), №№ 26716/09, 67576/09 и 7698/10, пар. 28, 23 септември 2010 г.; и Трупс с/у Латвия (Trūps v. Latvia) (реш.), № 58497/08, пар. 46-46, 20 ноември 2012 г.).

97. Сега Съдът ще разгледа достъпността и ефективността на двете средства за защита и тяхното съответствие с всяко едно от изискванията в пилотните решения.

(i) Процесуални гаранции

98. Административното средство за защита по ЗСВ от 2007 г. не предполага спорно производство и следователно не може да се очаква, че заявленията за обезщетение до Инспектората към Висшия съдебен съвет ще бъдат разглеждани изцяло в съответствие с изискванията на член 6, алинея 1 от Конвенцията. Обаче тъй като правомощията и процесуалните гаранции, които притежава един орган, имат значение за определянето дали средството за защита пред него е ефективно (вж. Клас и други с/е Германия (Klass and Others v. Germany), 6 септември 1978 г., пар. 67, Серия А № 28; Силвър и други с/у Обединеното кралство, 25 март 1983 г., пар. 113 (b), Серия А № 61; Леандър с/у Швеция, 26 март 1987 г., пар. 77 (b), Серия А № 116; и по-неотдавнашното дело Хирси Яамаа и други с/у Италия (Hirsi Jamaa and Others v. Italy) [ГК], № 27765/09, пар. 197, ЕСПЧ 2012), следва да се посочи, че Инспекторатът има значителна независимост (вж. параграфи 47 и 48 по-горе). Обаче се поставя под въпрос дали същото може да се каже за органа, ангажиран във втория етап от процедурата – министъра на правосъдието или упълномощено от него лице. Също така може да се постави под съмнение дали решението на министъра да даде обезщетение е изпълнимо. При това положение не може да се пропусне факта, че административното средство за защита е само първата част от въведената от българските власти система от средства за защита и че има при това чисто съдебна процедура, която може да завърши с правно задължително решение, постановено от съд. Ето защо положението е напълно сходно с това по делото Вокурка с/у Чешката република (Vokurka v. the Czech Republic) (реш.), № 40552/02, пар. 60, 16 октомври 2007 г.), където Съдът е удовлетворен, че създадената система от средства за защита по чешкото право е ефективна. Това всъщност е отбелязано от Отдела за изпълнение на решения в параграфи 16-17 от меморандума му, цитиран в параграф 69 по-горе.

99. Що се отнася до исковете по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г., те ще имат всичките възможности и характеристики на обичайното съдопроизводство по разглеждането на граждански дела (вж. съответно Де Соуза Рибейро с/у Франция (De Souza Ribeiro v. France), № 22689/07, пар. 92, ЕСПЧ 2012 г.).

100. Вярно е, че е възможно да възникне въпрос относно безпристрастността на разглеждащите такива искове съдилища – по дефиниция рядко се случва това положение, при което искът да е насочен срещу съда, който го разглежда. Наистина, в едно от пилотните решения Съдът отбелязва, като се позовава на свое предишно произнасяне по делото Михалков с/у България (№ 67719/01, пар. 45-51, 10 април 2008 г., че е възможно исковете по ЗОДОВ от 1988 г. да бъдат възложени за разглеждане на съдилищата, срещу които са насочени и че всякакви присъдени по такива искове суми се изплащат от техния бюджет. На тази основа Съдът изрази опасения относно обективната безпристрастност на разглеждащите такива искове съдилища (вж. Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, пар. 97). Обаче, както обяснява Правителството в становището си, сумите, които се изплащат по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. идват от отделно самостоятелно перо в бюджета на всеки съд. При тези обстоятелства Съдът е удовлетворен, че този фактор не би поставил под въпрос безпристрастността на съдилищата, разглеждащи такива искове, нито ефективността на средството за защита.

(ii) Разходи

101. Не изглежда да възниква проблем във връзка с разходите или разноските.

102. За административната процедура по ЗСВ от 2007 г. не се събират такси (вж. чл. 60a, ал. 6 от закона, цитиран в параграф 50 по-горе). Съдебните такси за съдебното производство по ЗОДОВ от 1988 г. са прости: 10 лв. (5,11 евро за първоинстанционните производства), 5 лв. (2,56 евро) за въззивните производства и 5 лв. (2,56 евро) за касационните производства (вж. параграф 60 по-горе). Тези суми трудно могат да бъдат определени като прекомерни (вж. съответно Карзински с/у Полша (Charzyński v. Poland) (реш.), № 15212/03, пар. 38, ЕСПЧ 2005‑V и Узун, цитирано по-горе, пар. 58).

103. Както изглежда, няма никакви разноски по административното производство по ЗСВ от 2007 г., а ищците по ЗОДОВ от 1988 г. трябва да поемат разноските на органа ответник само ако искът им бъде изцяло отхвърлен (вж. параграфи 61‑63 по-горе). От друга страна, ищците по ЗОДОВ от 1988 г., които са спечелили делото, имат възможност да си възстановят понесените от тях разноски (вж. параграф 62 по-горе).

(iii) Бързина

104. Бързината на средството за защита по ЗСВ от 2007 г. не поражда никакви принципни притеснения. Законът определя два срока, които си съответстват: a) разглеждащият заявленията орган трябва да изготви констативния протокол най-късно четири месеца от момента на подаване или отстраняване на нередовностите на заявлението, в зависимост от случая (вж. чл. 60д, цитиран в параграф 50 по-горе) и б) окончателното произнасяне по заявлението е на министъра на правосъдието не по-късно от шест месеца от получаването му (вж. чл. 60ж, също цитиран в параграф 50 по-горе). Предвиден е удължен срок от осемнадесет месеца за разглеждане на заявления за обезщетение от лица, които вече са подали жалби пред Съда (вж. параграф 34, ал. 2 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗСВ от 2007 г., цитиран в параграф 50 по-горе). Обаче не може да се предполага, че органите, които разглеждат тези заявления, ще чакат до края на този срок и няма да са в състояние да се произнесат бързо.

105. Вярно е, че заявление за обезщетение по ЗСВ от 2007 г. не може да бъде подадено докато производството, за което то се отнася, е висящо (вж. чл. 60а, ал. 2, цитиран в параграф 50 по-горе). Както отбелязва Отделът за изпълнение на решения (вж. параграф 8 от меморандума му, цитиран в параграф 69 по-горе), подобно ограничение в някои случаи би могло да намали ефективността на компенсаторното средство за защита (вж. също Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, пар. 97, където се цитира делото Роберт Лесяк с/у Словения (Robert Lesjak v. Slovenia), № 33946/03, пар. 52-53, 21 юли 2009 г.). Обаче, също така Отделът отбелязва, че това ограничение до голяма степен се тушира от възможността да се заведе иск по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г., докато производството – предмет на иска все още е висящо.

106. Освен това Съдът е удовлетворен, че не възникват въпроси във връзка с бързината на съдебното средство за защита по ЗОДОВ от 1988 г. Вярно е, че когато производството – предмет на иска е приключило, искове могат да се завеждат само след като е изчерпано административното средство за защита по ЗСВ от 2007 г. (вж. параграф 57 по-горе). Също така е вярно, че тези искове се разглеждат в триинстанционно съдебно производство по общите правила за гражданското съдопроизводство. Ето защо в едно от пилотните решения Съдът изразява някои опасения относно такова средство за защита (вж. Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, пар. 97). При все това не може просто да се реши, че то не отговаря на изискванията на член 35, алинея 1 от Конвенцията. Съдът последователно приема, че Договарящите държави имат право на преценка относно начина, по който да изпълнят задълженията си по член 13 от Конвенцията – а той има тясна връзка с член 35, алинея 1 – да въведат ефективни вътрешноправни средства за защита (вж. измежду други източници Кудла (Kudła), цитирано по-горе, пар. 154; Скордино с/у Италия (Scordino v. Italy) (№1) [ГК], № 36813/97, пар. 188, ЕСПЧ 2006‑V; Жунич, цитирано по-горе и Тарон с/у Германия (Taron v. Germany) (реш.), № 53126/07, пар. 41, 29 май 2012 г.). Освен това е разумно да се очаква, че основната част от оплакванията ще бъдат разрешавани чрез административната процедура по ЗСВ от 2007 г., която, освен в случаите на висящи производства, трябва да бъде изчерпана, преди да може да се заведе иск по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. Както е отбелязано по-горе, това производство изглежда достатъчно бързо. По този начин има вероятност само лица, които не могат да получат адекватна защита по тази процедура, да прибягнат до искове по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. Накрая, спекулативно е да се каже, че разглеждащите такива искове съдилища няма да действат по надлежния ред – това е въпрос на съдебно администриране и управление на делата (вж. съответно Демопулос и други, цитирано по-горе, пар. 125). Вярно е, че ефективността на средството за защита ще зависи от способността на тези съдилища да обработват такива дела приоритетно по отношение на сроковете за произнасяне. Независимо от това, само съмнения относно ефикасното действие на новосъздаденото законово средство за защита не освобождават жалбоподателите от необходимостта да го използват (вж. Красуски с/у Полша (Krasuski v. Poland), № 61444/00, пар. 71, ЕСПЧ 2005‑V (извадки)).

107. Българските власти и съдилища трябва обаче да предприемат подходящи мерки да се избегне обременяването на този способ за получаване на защита (вж. Гржинчич, цитирано по-горе, пар. 109), тъй като ефективността на едно вътрешноправно средство за защита може да бъде намалена от неговата прекомерна продължителност (вж. Голха с/у Чешката република (Golha v. the Czech Republic), № 7051/06, пар. 49, 26 май 2011 г. и други позовавания). В този смисъл Съдът установява, че няколко държави са предпочели да ограничат производствата по искове за обезщетения до една или две съдебни инстанции (пак там и други позовавания, а също и Тарон, цитирано по-горе, пар. 26 и 43 в края). Освен това забавянията в производствата по обезщетения могат да бъдат поправени, като бъде увеличен размерът на обезщетението (вж. Сартори с/у Франция (Sartory v. France), № 40589/07, пар. 26, 24 септември 2009 г.).

(iv) Размер на обезщетението

108. Не изглежда да възникват въпроси във връзка с размера на обезщетението.

109. Критериите за разглеждане на заявленията по чл. 60а и следващите от ЗСВ от 2007 г., съдържащи се в чл. 60г, ал. 1 – 5 изглеждат аналогични на онези, изложени в практиката на Съда по член 6, алинея 1 от Конвенцията (вж. съответно Гржинчич, пар. 97 и Вокурка, пар. 63, двете цитирани по-горе). Както отбелязва Отделът по изпълнение на решения (вж. параграф 5 от неговия меморандум, цитиран в параграф 69 по-горе), ЗСВ от 2007 г. не сочи изрично правна или фактическа сложност на делото и правния интерес от спора, но съдържа в текстовете на чл. 60а, ал. 3 и чл. 60е общо позоваване на практиката на Съда, което би трябвало да е достатъчно за Инспектората и за министъра на правосъдието да вземат под внимание и тези фактори както при произнасяне по същество по заявленията, така и при определяне на размера на обезщетението. Това е въпрос на тълкуване и на практика. Вярно е, че размерът на обезщетението може да представлява важен елемент при преценката доколко адекватно е средството за защита. Обаче, както вече беше отбелязано, само съмнения относно ефективното функциониране на новосъздадено законово средство за защита не освобождава жалбоподателите от необходимостта да го използват (вж. също Тарон, цитирано по-горе, пар. 40). Не може да се правят предположения, че българските власти и съдилища няма да прилагат правилно новите разпоредби (вж. Красуски, цитирано по-горе, пар. 71).

110. Посочената в чл. 60а, ал. 3 от ЗСВ от 2007 г. горна граница за обезщетението не представлява проблем. Горна граница от 10 000 лв. (5 112,92 евро) дава достатъчно възможност да се спазват критериите на Съда по отношение на обезщетението (вж. съответно Гржинчич, пар. 90). Нещо повече, засегнатите лица ще имат възможност да искат по-голямо обезщетение чрез иск за вреди по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г., който не предвижда никаква горна граница за сумата, която може да бъде присъдена (вж. съответно Карзински, цитирано по-горе, пар. 38).

111. Критериите за разглеждане на исковете за вреди по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г., изложени в алинея 2 (вж. параграф 55 по-горе), изглеждат напълно в съответствие с тези, изложени в практиката на Съда по член 6, алинея 1 от Конвенцията (вж. съответно Тарон, пар. 39 и Фахрединов и други, пар. 26, двете цитирани по-горе).

112. Вярно е, че по дела по ЗОДОВ от 1988 г. българските съдилища приемат, че юридически лица нямат право на обезщетение за неимуществени вреди (вж. параграф 59 по-горе). Това обаче не поставя автоматично под въпрос обезщетяващата ефективност на исковете по чл. 2а от този закон. Първо, твърдяната невъзможност за юридически лица да получават обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от прекомерна продължителност на производството, не засяга физическите лица, каквито са жалбоподателите по настоящото дело. Освен това, далеч не е сигурно, че такова ограничение ще бъде прилагано по дела, заведени по чл. 2б. В тази връзка не може да се пренебрегне фактът, че в обяснителните бележки към законопроекта за изменение на ЗОДОВ от 1988 г. Правителството изрично заявява, че намерението е както граждани, така и юридически лица да могат да завеждат искове по чл. 2б, с оглед да отпадне необходимостта те да се обръщат към Съда (вж. параграф 54 по-горе). Текстът на посочената разпоредба сочи „вредите, причинени на граждани и на юридически лица“, без да разграничава имуществени и неимуществени вреди. Както вече беше отбелязано, не може да се прави предположение, че българските съдилища няма за прилагат правилно разпоредбата.

113. В тази връзка следва да се обърне внимание на факта, че чл. 2б е приет след пилотно производство, което е предназначено да даде на българските власти и съдилища възможност да се справят на национално равнище, и съобразно съдържащите се в практиката на Съда критерии, с оплакванията относно неразумна продължителност на производствата. Ето защо българските власти и съдилища следва да положат особени грижи да гарантират, че горепосочените разпоредби ще се прилагат съобразно изискванията на Конвенцията и практиката на Съда (вж. Гржинчич, цитирано по-горе, пар. 109). Според тази практика юридическите лица, включително и търговските дружества, по принцип имат право на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от неразумна продължителност на производствата (вж. Комингерсол С.А. с/у Португалия (Comingersoll S.A. v. Portugal) [ГК], № 35382/97, пар. 31-37, ЕСПЧ 2000‑IV; Римскокатоличка Фарност Обристви с/у Чешката република (Římskokatolická Farnost Obříství v. the Czech Republic), № 65196/01, пар. 38, 24 май 2005 г.; и Провиде С.р.л. с/у Италия (Provide S.r.l. v. Italy), ­№ 62155/00, пар. 10, 24 и 46, 5 юли 2007 г.).

(v) Бързо изплащане на обезщетението

114. Както отбелязва Отделът за изпълнение на решения (вж. параграф 21 от неговия меморандум, цитиран в параграф 69 по-горе), ЗСВ от 2007 г. не сочи срок за изплащане на обезщетението. Обаче законът съдържа в чл. 60к, ал. 1 и 2 конкретни бюджетни разпоредби, които би трябвало да дадат възможност на властите да плащат своевременно обезщетенията (вж. съответно Демопулос и други, пар. 125 и Гржинчич, пар. 90 в края, двете цитирани по-горе). ЗОДОВ от 1988 г. не предвижда срок, нито съдържа бюджетни разпоредби. Макар че производството по този закон приключва с окончателни и задължителни съдебни решения, българското законодателство не допуска принудително изпълнение на присъдени от съда парични вземания срещу държавни органи (вж. параграфи 65 и 66 по-горе). Този проблем обаче не е непременно системен и би било спекулативно на този етап да се каже, че определеното в административното производство по чл. 60а и следващите от ЗСВ от 2007 г. обезщетение или присъдените по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. вреди няма да бъдат изплащани своевременно.

(vi) Приложно поле

115. Административното средство за защита по ЗСВ от 2007 г. покрива граждански, административни и наказателни производства, включително и досъдебното производство (вж. чл. 60а, ал. 2, цитиран в параграф 50 по-горе). То е открито за увредените от продължителността на производството лица по приключили производства (пак там).

116. Съдебното средство за защита по ЗОДОВ от 1988 г., както изглежда, покрива всякакви съдебни производства (вж. чл. 2б, цитиран в параграф 55 по-горе). То е открито за увредени от продължителността на производството лица по висящи производства (вж. чл. 2б, ал. 3, цитиран в параграф 55 по-горе), както и за увредени от продължителността на производството лица по приключили производства, но които лица не са получили адекватно удовлетворение чрез административното средство за защита по ЗСВ от 2007 г. (вж. чл. 8, ал. 2, цитирано в параграф 57 по-горе). Отделът за изпълнение на решения изразява опасения относно това дали посоченото средство за защита покрива забавянията, дължащи се на разследващите полицаи, които в България не се считат за „съдебни органи“ (вж. параграф 25 от неговия меморандум, цитиран в параграф 69 по-горе). Тези опасения се основават само на заглавието на чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г., в което се говори за „отговорност на органите на съдебната власт“. Текстът на този член обаче сочи „компетентните органи“ (вж. параграф 55 по-горе), което може да се тълкува като покриване на всички органи, съдебни или не, чието поведение би могло да предизвика забавяне. Отново това ще бъде въпрос на тълкуване и на практика; не може да се прави предположение, че българските власти няма да прилагат правилно новите разпоредби ( вж. Красуски, цитирано по-горе, пар. 71).

(vii) Обратно действие

117. Що се отнася до обратното действие, следва да се отбележи, че както при административното средство за защита по ЗСВ от 2007 г., така и при съдебното по ЗОДОВ от 1988 г., са приети преходни разпоредби, които дават възможност на националните органи и съдилища да разглеждат жалби – като тази, която се разглежда тук, висящи пред Съда и дори оплаквания относно производства с неразумна продължителност, които могат да бъдат предявени пред този Съд (вж. параграфи 51 и 58 по-горе, а също и съответно Вокурка, пар. 62 и Тарон, пар. 43, двете цитирани по-горе). Както отбелязва Отделът за изпълнение на решения в параграф 10 от своя меморандум (вж. параграф 69 по-горе), формулировката на параграф 34, ал. 1 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗСВ от 2007 г. е малко неудачна, но може да се приеме, че този проблем е разрешен с последващото приемане на параграф 8, ал. 2 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗОДОВ от 1988 г. Не възникват въпроси и във връзка със срока (за разлика от делата, съответно Ратайчик с/у Полша (Ratajczyk v. Poland) (реш.), № 11215/02, ЕСПЧ 2005‑VIII и Гржинчич, цитирано по-горе, пар. 65-66), тъй като той е алтернативен: шестмесечният срок по двете нови средства за защита тече или от момента на влизане в сила на измененията – съответно 1 октомври 2012 г. и 15 декември 2012 г., или от момента, когато жалбоподателите са уведомени, че жалбите им пред Съда са обявени за недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Съобразно параграф 34, ал. 2 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на ЗСВ от 2007 г. Инспекторатът към Висшия съдебен съвет и министърът на правосъдието ще трябва да разгледат техните заявления за обезщетение в срок от осемнадесет месеца (вж. параграф 51 по-горе). Ако тази процедура не осигури адекватно удовлетворение, засегнатите лица ще могат да се обърнат към съдебното средство за защита по ЗОДОВ от 1988 г.

(viii) Заключение относно ефективността на новите средства за защита

118. Като се има предвид горното и като основава заключението си върху оценка на законовите разпоредби такива каквито са, Съдът намира, че взети заедно заявлението за обезщетение по чл. 60а и следващите от ЗСВ от 2007 г. и искът за вреди по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г. могат да бъдат считани за ефикасни вътрешноправни средства за защита по отношение на твърдяна неразумна продължителност на производства пред граждански, наказателни и административни съдилища в България.

119. Вярно е, че към този момент няма продължителна установена практика на националните органи и съдилища, прилагащи тези разпоредби. Ясно е обаче, че тези разпоредби са конкретно предназначени да осигурят обезщетение за прекомерна продължителност на производствата (вж. Гржинчич, пар. 108 и Фахрединов и други, пар. 27, двете цитирани по-горе). Също така следва да се отбележи в тази връзка, че преди административното средство за защита по ЗСВ от 2007 г. да влезе в сила, Министерският съвет въвежда специални бюджетни мерки и правила, за да даде възможност на Инспектората към Висшия съдебен съвет да създаде специализирано звено, което да администрира средството за защита. След това Инспекторатът назначава определен брой длъжностни лица и ги зачислява към това звено, а по-късно взема практически мерки, даващи възможност на засегнатите лица да подадат заявленията си за обезщетение и лесно да проследяват хода на производството по тях (вж. параграфи 52 и 53 по-горе и съответно, делото Узун, цитирано по-горе, пар. 24 и 65).

120. Както изглежда, разглежданите средства за защита са достъпни не само за лицата, които са страни по производства, приключили преди влизането им в сила – съответно 1 октомври и 15 декември 2012 г., но също така и за лица, страни по производства, приключили по-малко от шест месеца преди 15 декември 2012 г., както и за лица като жалбоподателите по настоящото дело, които са завели жалби пред този Съд преди тези дати.

(c) Необходимо ли е жалбоподателите да използват нововъведените средства за защита?

121. Остава да се установи дали е необходимо жалбоподателите да използват новите средства за защита.

122. Вярно е, че съобразно практиката на Съда обикновено достъпността на ефикасните вътрешноправни средства за защита се преценява съобразно датата на подаване на жалбата. От това правило обаче може да има изключения, които се обуславят от обстоятелствата по делото (вж. Демопулос и други, цитирано по-горе, пар. 87 и други позовавания). По-конкретно, Съдът и преди се е отклонявал от това правило по дела срещу Италия, Хърватия, Словакия, Полша, Словения, Чешката република, Германия, Русия и Турция във връзка с нововъведени средства за защита по отношение на прекомерната продължителност на производствата (вж. Бруско с/у Италия (Brusco v. Italy) (реш), № 69789/01, ЕСПЧ 2001‑IX; Джакомети и други с/е Италия (Giacometti and Others v. Italy) (реш.), № 34939/97, ЕСПЧ 2001‑XII; Ноголица с/у Хърватия (Nogolica v. Croatia) (реш.), № 77784/01, ЕСПЧ 2002‑VIII; Андрашик и други с/у Словакия (Andrášik and Others v. Slovakia) (реш.), №№ 57984/00, 60237/00, 60242/00, 60679/00, 60680/00, 68563/01 и 60226/00, ЕСПЧ 2002‑IX; Карзински, цитирано по-горе, пар. 35 и 40; Гржинчич, цитирано по-горе, пар. 99-106; Вокурка, цитирано по-горе, пар. 49; Фахрединов и други, цитирано по-горе, пар. 30-31; Тарон, цитирано по-горе, пар. 36 и 42-44; и Тургут и други с/у Турция (Turgut and Others v. Turkey) (реш.), № 4860/09, пар. 49-56, 26 март 2013 г.). Съдът не вижда причина да подходи по различен начин по настоящото дело.

(d) Извод относно допустимостта на оплакването

123. Няма индикации, че жалбоподателите са завели производства по чл. 60а и следващите от ЗСВ от 2007 г. или по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г., които очевидно имат обратно действие, или че са налице особени обстоятелства, които ги освобождават от необходимостта да сторят това.

124. От това следва, че оплакванията им относно продължителността на производството трябва да бъдат отхвърлени на основание член 35, алинея 1 и алинея 4 от Конвенцията поради неизчерпване на всички вътрешноправни средства за защита.

C. Твърдяната липса на ефективно средство за защита относно продължителността на производството

125. По отношение на оплакването си, че не е налице ефективно средство за защита относно продължителността на производството по неговото дело, г-н Абрашев се позовава на член 13 от Конвенцията, който предвижда следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

126. Правителството твърди, че г-н Абрашев е имал на разположение такива средства за защита. Тъй като наказателното производство срещу него е приключило на 4 март 2013 г., той е могъл да поиска обезщетение по чл. 60а и следващите от ЗСВ от 2007 г. В случай че не приеме възможното в това производство споразумение, той е имал възможност да прибегне до иск по чл. 2б от ЗОДОВ от 1988 г.

127. Г-н Абрашев се позовава на становището си относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита във връзка с оплакването му по член 6, алинея 1 от Конвенцията и на тази основа твърди, че е налице нарушение на член 13.

128. Съдът вече прие, че нововъведените средства за защита по ЗОДОВ от 1988 г. и ЗСВ от 2007 г. са налични и ефикасни по смисъла на член 35, алинея 1 от Конвенцията. Като се има предвид тясната връзка между тази клауза и член 13 от Конвенцията (вж. измежду други източници Кудла, пар. 152 и Скордино (№ 1), пар. 141, двете цитирани по-горе), Съдът намира, че този извод е валиден с еднаква сила и по настоящото оплакване (вж. Ноголица; Карзински, пар. 45; Гржинчич, пар. 111 и Тарон, пар. 48, всички цитирани по-горе).

129. Следователно оплакването е явно необосновано и следва да бъде отхвърлено на основание член 35, алинея 3 (a) и алинея 4 от Конвенцията.

Поради тези причини Съдът единодушно

Решава да съедини жалбите;

Обявява жалбите за недопустими.

              Франсоаз Елен-ПасоИнета Цимеле

СекретарПредседател

Full & Egal Universal Law Academy